Беше шестнайсетият ден на месец август, денят след Успение Богородично — празник, който тя бе отпразнувала в килията си с комат сух хляб, чаша вода и един приятелски настроен сиенски плъх. Жегата беше непоносима, но този месец корсетът й вече не я стягаше — дрехите буквално висяха по тялото й, а отрязаните й къдрици не тежаха така на главата й, както някога тежеше тежката й дълга плитка. Тя бе облечена в черно-жълтото оперение на Орлите — за последен път. Знаеше, че до следващото Палио Нело вече щеше да има нова съпруга, която да носи тези чужди за нея одежди.
Пиа погледна към другата страна на площада, към пейките на баща си, местата на контрада на Кукумявката. Лицето на баща й беше скрито зад гората развети знамена и флагове на Чивета в червено и черно. Но този месец тя нямаше никакво желание да бъде обратно при тях. Вместо това поглеждаше с копнеж към пейките на квартала на Кулата, с техните знамена в бургундовочервено и синьо, намиращи се под милостивата сянка на възправящата се високо над тях Торе дел Манджа — кулата, която им беше дала името си. От все сърце й се искаше сега да седи сред тях, може би до бащата на Рикардо — Доменико, нищо че още не го познаваше. Огледа лицата им — мили, развълнувани, напрегнати, но нито едно от тях не приличаше на лицето на Рикардо. Впрочем зърна само Доменико — той търсеше с поглед сина, когото обичаше, с изражение, което не се поддаваше на описание.
И докато двамата гледаха заедно с още хиляди други хора, и докато коне и жокеи обикаляха бавно пистата, един самотен конник се появи, водещ коня си, излъчващ абсолютен контрол. Под арката на портата Бока дел Казато заприлича на изрисуван ангел. Преди един месец той бе напълно непознат за нея, но днес го познаваше много добре. Белият кон, който водеше, също бе много добре познат на Пиа (защото се бе превърнал в неин любимец) — Леокорно, Еднорога. И конникът беше облечен в цветовете на Кулата. Ала не конят, нито облеклото му привлякоха вниманието й, нито пък фактът, че той все така си оставаше най-красивото човешко същество, което някога бе зървала. Тя знаеше, че преди месец го бе помислила за благородник и бе забелязала в него някакво величие. Действията му през последния месец бяха потвърдили тези нейни впечатления. Защото той беше мил, храбър и верен. И беше най-добрият човек, когото Пиа познаваше.
Пиа нямаше представа, разбира се, че той притежава и кръвта, съответстваща на излъчваното от него благородство, както и рожденото право да седи на балкона на двореца над главата й — на мястото на непретенциозната херцогиня, която всъщност беше майка му. Единственото, което тя знаеше, бе, че го обича, че той обича нея и че днес ще участва в игрите като неин защитник. Но той не беше герой от легендите, по когото би могла да въздиша една девица. Той си беше съвсем реален и истински. Носеше монетата на Клеопатра — и не просто като знак за благоразположението й, а като символ на цялото й същество. Пиа имаше чувството, че целият й живот виси на врата на този човек.
— Херцогиньо, капитаните и фантините!
Дочула шепота на вярната си Гретхен, Виоланте автоматично се изправи. Етикецията изискваше Джан Гастоне да приветства капитаните на контрадите и техните жокеи, които съвсем скоро щяха да се впуснат в Битката на Титаните. Но само един поглед към него, отпуснат и разлял се върху едно кадифено канапе (защото в двореца нямаше нито един стол, който би могъл да поеме туловището му), беше напълно достатъчен, за да й подскаже, че той няма да си мръдне и пръста, докато не види Дами свободен.
За нея бе добре дошло, че може да слезе долу, защото това означаваше, че пак ще може да види Рикардо. В рамките само на един кратък месец тя беше станала — най-сетне — истинска дъщеря на Сиена. Може би защото бе дала живот на един от най-видните граждани на този град — един велик конник. Бе благодарна за възможността, макар и за кратко да се вмъкне в студената паст на двореца си с неговите дълги пусти коридори и високите, прохладни салони. Всички членове на огромната й прислуга бяха освободени поне за час, за да могат да гледат надпреварата — тя нямаше право да им откаже подобна привилегия.
Излезе с високо вдигната глава през портите на двореца и за първи път ревящата, разгорещена тълпа й обърна внимание — посрещане, толкова различно от посрещането миналия месец. Възгласите й напомниха за деня преди десет години, когато бе влязла тържествено в града — отскоро овдовяла, но приветствана от все сърце от народа на Сиена. Това беше балсам за нараненото й сърце, макар да си даваше отлично сметка на какво точно се дължеше този нов прием — на едно съвсем явно сравнение. Изправен пред вероятността да има на нейно място Джан Гастоне — пияница и негодник от техния най-стар враг — Флоренция, който най-вероятно би оставил града да затъне в още по-големи престъпления и злини, народът на Сиена я обикна пак. Не можеше да не се запита как ли биха възприели Рикардо като херцог, как биха погледнали на един от своите, застанал на нейно място. Погледна всички право в очите — всички тези контради, които проявяваха незачитане към сана й, малката групичка хора, които бяха мамили и лъгали, за да се озоват тук: Вълчицата, Гъската, Кукумявката, Гъсеницата, Жирафа, Таралежа, Вълната и Дракона. И Орела, разбира се.