Деветимата.
Те бяха убедени, че само след няколко минути тук ще управляват те, а не тя. Тя се страхуваше от тях — и го знаеха много добре. До всеки от капитаните стоеше неговият фантино, неговият жокей, всеки от тях наблюдаващ я нагло и предизвикателно. Всички, с изключение на един — Рикардо, най-високият от всички, единственият в тази глутница хищници, който сведе очи към земята в израз на почит ако не към ранга й, то най-малкото към нейния пол. Това стопли донякъде сърцето й, но то отново бе обгърнато от хлад, когато погледът й падна върху най-безмилостния й съперник. Фаустино Капримулго, капитан на квартала на Орела, стоеше рамо до рамо със своя жокей — неговият по-малък и вече единствен син Нело. За миг тя се изпълни със съчувствие към Фаустино. Родът на Медичите живееше чрез младостта и красотата — тя бе изпълнила успешно дълга си да осигури наследник. Фердинандо вече имаше син по свой собствен образ и подобие, който би могъл да застане до него като негово второ аз, а Фаустино разполагаше само с този запъртък на котилото със странна кожа и очи, и подобна на шапка неестествено черна коса. Фаустино бе изгубил един от синовете си, точно като нея. Но от нея бе останало на този свят цветето от утробата й, а не запъртъкът.
Сред групичката се възцари неловко мълчание, докато бойната колесница на Палио се приближаваше към портите на двореца, дърпана от четири млечнобели вола и носеща знамето на Палио. Помощниците сгънаха знамето и го поднесоха на победителя от миналия месец — Фаустино, който неохотно го връчи на Виоланте. И така, черно-бялото знаме се върна отново в ръцете й след цял месец изпитания и страдания, болка и радост. Тя го пое — пазител на знамето за няколко кратки мига, преди да го предаде на следващия победител.
Виоланте погледна още веднъж крадешком към Фаустино. Подобно на всички други капитани, и той носеше цветовете на своя квартал, изрисувани върху леко завързаното около врата му копринено шалче. Подобно на всички други капитани, и той стоеше с гордо вдигната глава, отказващ за пореден път да свали шапка пред нея. Виоланте извърна очи — нямаше желание да се сблъсква с омразата, изписана в неговите. Вместо това се загледа в гологлавия Рикардо с такава обич, че не забеляза как Нело проследява погледа й с изражение на черна ненавист.
Внезапно дългата ръка на Нело се стрелна напред и дръпна рязко бургундовосиньото шалче от врата на Рикардо. Някаква верижка проблесна и падна на земята, но веднага след това бе стъпкана под последвалото меле. Рикардо сграбчи едновременно кърпичката си и ръката на Нело, стисвайки я в своята като в менгеме. Онези от хората, които бяха достатъчно близо, за да видят случващото се, се смълчаха и се вторачиха ужасено в жокеите. За всички бе ясно, че стореното срещу Рикардо е огромна обида — да изтръгнеш от човека символа на неговата контрада се наказваше само по един начин — със смърт.
Като същинско олицетворение на Вълчицата, пазителката на този град, Виоланте скочи в защита на Рикардо. Само с един поглед тя събра стражата си, но те се оказаха твърде бавни. Онзи, който се намеси най-ефективно, бе Фаустино — именно той задържа ръката на сина си и шалчето сякаш за цяла вечност. Нело се извърна и погледна баща си право в очите.
„Страх го е“ — помисли си Виоланте с разтуптяно сърце, докато нейната охрана изскочи изпод сенките, за да разтърве мъжете. Дори броени мигове преди привеждането на пъкления му заговор в действие Фаустино очевидно не забравяше, че именно Рикардо бе човекът, който се бе втурнал да помогне на Виченцо миналия месец. И насред гробовното мълчание, което настъпи, двете групи — на Орела и на Кулата — започнаха да си крещят едни на други и едва ли не запъплиха по гърбовете на стражите, за да се докопат до противника си. И през цялото това време, докато другарите им ги отдалечаваха в противоположните посоки, двамата млади мъже не откъсваха очи един от друг — единият обещаваше смърт, а другият — отмъщение, и никой от тях нямаше намерение да се предава. Накрая сблъсъкът приключи, когато групата на Орлите изтегли Нело, а гражданите на квартала на Кулата измъкнаха Рикардо.