Докато сенките се сгъстяваха, Пиа бе отведена в дома на Орлите. Двамата роднини на Виченцо я стискаха толкова силно, че оставиха в горната част на ръцете й синини. Тези синини бяха дълбока обида за нея, но тя като че ли започваше да свиква с този нов, физически, брутален свят. Затова просто вървеше с тях, без да се дърпа. Знаеше, че ако изобщо успее да се измъкне от всичко това, ще бъде само с хитрост.
Но защо баща й, след всичките тези години на надежди, чакане и преговори с най-добрите фамилии от квартала на Кукумявката, внезапно бе решил да я свърже с Орлите, при това на всяка цена? Това противоречеше на всякаква логика, на стотиците години традиции, през които контрадата бе всичко — идентичност, семейство, географска точка. Възможно ли е да бе вярно, че още преди тялото на Виченцо да бе изстинало, баща й да е уредил брачен договор с брат му? Пиа извърна леко очи към мъжа, който държеше лявата й ръка. Не си спомняше да го бе виждала преди днешния ден, но външният му вид обясняваше защо не се бе показвал често пред хората. Беше странен, плашещ човек, бледо копие на Виченцо, но онова, което го отличаваше от останалите, беше цветът му. Косата му беше бяла като тази на баща му, кожата му — бледа като суроватка, а очите, скрити под светлите мигли, розови.
Докато мракът пъплеше из града, Пиа се озова сред улици, които не познаваше. Но формата на аплиците, държащи факлите и развяващите се знамена в черно и златисто, й подсказа, че се намира на територията на Орлите. Изведнъж насред тъмнината изникна дворец и двамата мъже почти я повдигнаха, за да минат през прага. Оставиха я в зала с каменни плочи, а самите те се присъединиха към мъжете, следващи мъртвеца. Към нея се приближи червендалеста едра прислужница, от чийто кръст висяха множество връзки ключове. Тя заговори на толкова силен сиенски диалект, че Пиа почти не я разбра. Все пак схвана значението на кимването й по посока на близката стълба. Трябваше да тръгне натам.
Вместо това, без почти да си дава сметка какво прави, Пиа се обърна и се насочи право към портите на двореца. Вчера си мислеше, че трябва да напусне собствения си дом, за да търси убежище от жестокия си годеник. А сега би сторила всичко на света, за да бъде обратно там, далече от този мрачен дворец, далече от тези непознати улици — да бъде у дома. Но скоро пред нея се кръстосаха две страховити пики, а зад гърба й изтракаха ключове. Обърна се и видя ехидно усмихнатата тлъста прислужница. Тя размаха дебелия си пръст пред лицето на Пиа — толкова близо, колкото се бяха кръстосали пиките, и точно толкова заплашително. А на другия си пръст завъртя една от връзките ключове.
— Горе идваш с мен, скъпичка! Не плаши се! Хубави рокли за теб горе!
Имаше нещо гнусно в тази нейна любезност, в размахването на ключовете като дрънкулки. Все едно я изкушаваше дяволът: Ела тук, момиченце! Ще ти покажа много хубави рокли, ако дойдеш с мен горе! Пиа нямаше никакъв избор.
Стълбата беше мрачна, виеща се и влажна. В горния й край имаше стая с висок таван, странна форма и с прозорци като в църква — стъклата им бяха все още топли от горещия ден, оцветени в червено от последните огнени отблясъци на слънцето. Една маслена лампа гореше вътре, но пламъкът й почти не се забелязваше на фона на залеза.
Имаше също така легло и постелка, кана и леген. Пиа преглътна.
Все така ехидно усмихната, прислужницата цъкна с език и отбеляза:
— Ето тук, скъпичка! Господарят каза да си хубава за утре. Виж тук в гардероба — там рокли и неща за теб!
Пиа отвори вратата на голям гардероб, поставен в ъгъла на стаята. Споменът, който отключи у нея това действие, дойде като болезнен удар. Майка й, която бе умряла при нейното раждане, бе живяла за дъщеря си само чрез роклите, които бе оставила след себе си. Бащата на Пиа, било от рядък пристъп на някакви топли чувства, от скръб или просто от забрава, така и не ги бе изхвърлил. Като дете, а после и като млада жена, Пиа бе влизала всеки ден в гардероба на майка си, разхождайки се между роклите — кадифетата, дефтина, златотъкания брокат. Там говореше с майка си, пееше й, играеше с нея, криеше се зад роклите. Опитваше се да си представи жената, която никога не беше познавала, жената, която вероятно щеше да направи живота й много по-различен. Затова роклите й бяха най-добри приятели — яркочервеното за празнични дни, жълтото като жълтък, зеленото като маслинов лист. Имаше и една специална, кожена рокля за езда.
А тук, в новия й гардероб, висяха само две рокли — едната черна, другата бяла. И двете бяха великолепни, изпъстрени със скъпоценни камъни и бродерия, най-красивите неща, които бе успяла да зърне в този мрачен дом, първото доказателство за огромното богатство на Орлите.