И после всичко стана като че ли изведнъж. При седмия си удар камбаната Сунто замлъкна, оръдието изгърмя и оглуши целия площад, а златната монета на Клеопатра, блестяща върху врата на Рикардо и вече видима за всички, улови лъчите на залязващото слънце и намигна предателски на Нело Капримулго.
Зебрата чу как камбаната Сунто започва да бие и при седмия й удар откъм площада се понесе неистов рев — състезанията Палио започнаха. При този сигнал римляните захвърлиха мантиите си и се насочиха директно към двореца на херцогинята, всеки от тях облечен в ливрея с кръстосани ключове.
Но преди да успеят да се съберат и организират докрай, по тихите улици, в синхрон с чатканията на копитата от площада, зачаткаха други копита. И насъбралите се мъже с кръстосаните ключове се обърнаха, за да видят срещу себе си една самотна жена, влизаща в града върху бяла кобила. Беше седнала настрани върху коня си, беше висока и с патрициански черти, с благороден нос и прихлупени очи, и единствено посребрената й коса издаваше възрастта й, защото фигурата й беше елегантна и изпъната. Би могла да бъде просто някоя местна земевладелка, вдовица на дребен барон, ако върху синята й мантия не се виждаше сребърен нагръдник с особен герб върху него — златен щит в кръг от червени топки. А зад нея яздеха гордо войници, облечени в сините униформи на пфалцграфството. Стотици войници.
Това беше пфалцграфиня Анна Мария Луиза де Медичи.
Докато броеше ударите на камбаната, Пиа стисна ръце — с всеки следващ удар напрежението нарастваше неудържимо. При седмия си удар Сунто замря, оръдието при стартовото въже гръмна, десетте коня скочиха и се втурнаха напред.
За човек, който никога не бе присъствал на Палио, би било невъзможно да си представи този смразяващ кръвта рев на тълпата, да почувства разтърсващия ребрата тропот на копитата, да усети миризмата на пот и слама със собствения си нос и аромата на вулканична пепел в устата си. Това си мислеше Пиа, докато наблюдаваше надпреварата. Конете се носеха като вихрушка, хълбоците им блестяха от пот, по устните им беше избила пяна. Минаха покрай двореца и се насочиха с грохот нагоре по завоя към Бокадел Казато.
Цветовете на контрада на Кулата се виждаха най-отпред — Рикардо водеше, следван плътно от Нело. Рикардо яздеше така, сякаш беше единственият човек на този свят, тялото му общуваше с Леокорно на някакво друго ниво, така, сякаш бяха далече сред солта и пясъка на Марема, и около тях нямаше жива душа. Те бяха заедно в своя свят, съвсем сами. Леокорно се откъсваше от тълпата, дърпаше се колкото му беше възможно по-далече от нея и останалите коне, бягаше към спокойствието и свободата си. Пиа заби нокти в дланите си. Водачите на надпреварата стигнаха до Казато. Докато минаваха покрай пейките на Орлите, нещо в нея се раздвижи. Случи се някаква промяна, настъпи някакво скъсване с всичко, което бе познавала до този момент.
Пиа Толомей скочи на крака.
Започна да вика неистово и да реве, да пищи и да крещи. Никога досега не бе пренебрегвала ограниченията на своята класа до такава степен, никога досега не се бе отпускала, никога досега не бе повишавала глас над най-нежния, най-женствения тембър. Ала днес гласът й беше висок, толкова, че той нямаше начин да не я чуе над мелето. Това беше гласът на човек, на когото му беше дошло до гуша от личното му чистилище. Гласът на човек, който вече нямаше какво да губи. И затова тя искаше той да я чуе. Никога досега не бе използвала малкото му име в обръщение към него, но сега се разпищя:
— Рикардо! Рикардо! Рикардо!
Нямаше представа дали той я беше чул. Но със сигурност я чу друг — Нело.
От балкона си Виоланте видя всичко. С един агонизиращ писък Нело скочи от коня си и се втурна да пресича пътя на другите ездачи, просейки си смъртта. Един удар на сърцето по-късно Рикардо се свлече от Леокорно и тръгна след него, по същия начин едва избягвайки плясъка на камшиците и летящите копита на конете. И преди Пиа да успее да побегне, Нело се бе изкачил на пейките и я бе повлякъл след себе си — право към мраморния вход на Торе дел Манджа. Дори и от такова разстояние Виоланте чу писъците на Пиа, които зовяха Рикардо. Но Рикардо бе попаднал в капана на тълпата, приклещен от стотици ревящи глави, които го отделяха от Пиа.