— Градът ли? — тросна се Нело. — Не градът е моята награда!
И при тези думи той я разтърси така, че зъбите й затракаха, и тя най-сетне се разпищя от замайващата височина под себе си.
— Ти си моята награда! А баща ми те предложи на него, влезе в ролята на негов сутеньор, така че да можете да яздите заедно, да си говорите и… да се целувате! — изкрещя и лицето му се разкриви от болка. — Нямаше достатъчно доверие в мен, че мога да спечеля просто за него и за Орлите или като защитник на съпруга, която може и да ме обикне. Не, нямаше! И затова трябваше да ми създаде съперник! Но не знаеше, че ти щеше да ми бъдеш достатъчна. Аз исках теб, само теб! Исках да ме погледнеш поне веднъж по начина, по който гледаш него! Но щом аз не мога да те имам, няма да те има и той!
Вторачена в налудничавите му розови очи, Пиа събра кураж да изрече немислимото:
— Тогава ела, съпруже мой, да се прибираме у дома! Защото ако тази вечер умра, никога няма да имам шанса да легна с теб!
И впи силно устни в неговите.
И в този кошмарен момент, докато той я държеше здраво и буквално я поглъщаше с устни, тя се присегна внимателно към ботуша си. И докато езикът на Нело навлизаше в устата й, тя заби конските ножици в гърдите му с цялата сила на отчаянието си и веднага усети горещата му кръв по ръцете си. Устните му се отпуснаха срещу нейните, ръцете му се свлякоха от тялото й и тя се хвана здраво за най-близката бойница. Нело я погледна за един удар на сърцето — наранен, неразбиращ поглед, който тя щеше да помни винаги, със струйка кръв, стичаща се от устата му.
И после започна да пада, разтворил ръце като на кръст, надолу и надолу, полетя от чистилището към ада.
Зебрата наблюдаваше с възхищение скоростта и професионализма, с които армията на пфалцграфството настигна и обезоръжи папските войски. Нямаше никакви кръвопролития, единствено тишина и разбиране — хората на папата знаеха кога ги надвишават по численост и кога се налага да ограничат загубите си. Така мъжете с кръстосаните ключове оставиха кротко оръжията си на земята и бяха завързани и отведени от пехотинците на пфалцграфството. А след това кавалерията, водена от самата пфалцграфиня, се понесе тихо и без никакви произшествия към площада и двореца на нейния брат — наследникът на Тоскана, чието писмо беше получила вчера.
Джан Гастоне де Медичи нямаше никакви притеснения за Сиена, защото знаеше, че сестра му ще бъде скоро тук със своята кавалерия и пехота. Независимо от чувствата му към Анна Мария Луиза, той бе сигурен, че лоялността й към фамилията изобщо не подлежи на въпрос и че тя ще защитава всеки доминион на Медичите така ревностно, както и той самият, затова в никакъв случай няма да си седи със скръстени ръце, докато Деветимата превземат Сиена.
Затова просто наблюдаваше лениво надбягването, и то само защото всеки удар на копито го приближаваше все повече до свободата на Дами — законът гласеше, че осъденият бива освободен веднага след обявяването на победителя. И макар да не се интересуваше особено какво става на пистата, не можа да не забележи, че тазгодишният победител е един красив бял кон без ездач. Не обърна никакво внимание на малката драма, която се разиграваше в кулата над главата му, и не се впечатли никак от смаяната тълпа, вперила погледи нагоре. Дори не благоволи да извърне глава натам.
Не, Джан Гастоне де Медичи имаше очи само за любовника си, който вече вървеше през площада като свободен човек. Джулиано Дами имаше щастието да се наслади на почти цяла минута свобода и може би успя да размени по един поглед и едно помахване на ръка с господаря си, преди над него да надвисне някаква тъмна сянка, подобна на петно, и Нело Капримулго да се стовари с невероятна прецизност точно върху него.
Рикардо излезе от мрака на кулата, наполовина носещ, наполовина водещ Пиа, която се бе вкопчила за него така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Интуицията му подсказваше да я отведе директно сред сенчестите улички на квартала на Кулата, защото само там можеше да бъде в безопасност, но вниманието му беше привлечено от радостното изцвилване на кон. Леокорно, който храбро и сърцато беше спечелил състезанието и без ездач, си запроправя път към него през тълпата, избягвайки умело морето от потупващите го радостно ръце и водещ след себе си цяла сюрия деца от Кулата, които се надпреварваха да го украсяват с гирлянди и панделки в синьо и бургундовочервено.