Рикардо се насочи към коня си и докато двамата с Пиа обгръщаха красивата му бяла глава, Леокорно се препъна, като че ли тежестта на гирляндите или може би на любовта му идваше в повече. Коленете на предните му крака се подкосиха, той се заклати, а след това бавно падна на земята. Пиа постави бялата му глава в скута си, неразбираща какво става.
Но Рикардо знаеше.
Приведе се към бялото ухо и за последен път изкрещя:
— Ти спечели! Победи! И сега си свободен!
Огромното воднисто око го погледна с много обич и постепенно изгасна. Когато Рикардо видя единствено своето отражение в него, разбра, че Леокорно си е заминал. Парчето от байонета в черепа на Еднорога най-сетне го беше освободило. Ревът на битката в главата му бе престанал и той вече почиваше в мир.
Сълзите на Пиа започнаха да капят върху красивата бяла буза на коня. Виоланте, която стоеше наблизо и виждаше всичко, бе посетена от един спомен. Докато гледаше как Пиа е прикътала в скута си огромната бяла глава, й се стори, че вижда как една девица от старите времена най-сетне е открила своя приказен, красив еднорог.
Седемнайсета глава
Раковината
Виоланте беше омъжена вече от една година. Веднъж замина с Фердинандо на празненство, организирано в един от летните дворци на баща му Козимо де Медичи, високо сред хълмовете над Флоренция. Палатът представляваше красива дълга бяла постройка с изящно подредени градини, кипарисови дървета, пронизващи небето като стрели, и ухание на мирта във въздуха. В този ден Виоланте беше щастливо същество — разочарованието й все още не беше пълно, пустотата на утробата й все още не беше сигурност.
Горещината в градините беше непоносима, затова тя се оттегли сред хладината на двореца. Разхождайки се, попадна на голяма зала. Насочи се към прозорците. Загледа се в градината, където свиреха музиканти, а заедно с лекия бриз, раздвижващ прозрачните завеси, се носеше звън на кристал и смях. Видя Фердинандо как отмята глава, смеейки се с любимата си сестра Анна Мария Луиза, и всичко в нея се сви от любов към него. По-големите наследници на Медичите не обръщаха никакво внимание на малкия си брат Джан Гастоне, който седеше леко встрани от тях. Но Виоланте не го забелязваше. Имаше очи единствено за съпруга си, неспособна да повярва на късмета си. Задушаваща се от чувствата си, тя се обърна и тогава за първи път забеляза на отсрещната стена една картина.
И каква картина само! Върху огромно платно в рамка от топола се виждаше жена с неземна красота, с червени коси, спускащи се като водопад върху раменете й, която се издигаше гола от огромна раковина, носеща се по синьото море, а ветровете, изобразени с човешки лица, я тласкаха към брега върху една лазурна вълна. Виоланте се приближи до картината и погледна тази щастлива богиня право в спокойните зелени очи. Тя беше толкова красива и толкова пищна, гола както в деня, в който се е родила, с блестяща кожа с цвета на кайсия, съвършени гърди и дълги крака. Всички останали фигури от картината бяха насочили вниманието си към богинята, очаквайки я с възторжено нетърпение да заговори или да направи нещо. Тази богиня беше всичко онова, което Виоланте никога не е можела да бъде. Запита се какво ли е да усещаш вниманието на всички около теб, да успяваш само с красотата си да бъдеш желана.
Дочу стъпки при вратата и си помисли, че сигурно е Фердинандо — като никога изпълнена с оптимизъм, че би могла да вземе назаем поне част от магията на богинята. Но не беше съпругът й. Беше нейният свекър, Великият херцог Козимо де Медичи — човек, когото тя намираше за любезен, но страховит.
Той застана до нея и рече:
— Това е алегория. Зараждането. Раковината символизира женската вагина.
А после се обърна и се загледа в нея с прихлупените си очи, характерни за всички Медичи.
— А кога, скъпа моя — запита, — ще благоволите и вие да заченете?
Доменико Бруни запали една свещ и тръгна тихо покрай вратата на миниатюрната си гостна. На минаване надникна в стаята, но пожеланията му за лека нощ замряха на устните му. Двамата млади хора вътре седяха тихо на пейката с високата облегалка, озарявани в златисти краски от огъня срещу тях. Главата на Пиа Толомей бе отпусната върху рамото на сина му, а тъмните й очи, които изглеждаха огромни под светлината на огнището, изглеждаха напълно умиротворени. Лицето на сина му носеше същото изражение — на завършеност, каквато Доменико никога досега не беше виждал. И двамата изглеждаха така, като че ли се бяха завърнали най-сетне у дома.