Когато се качи по тесните стълби към стаята си, ковачът се загледа в дървеното си легло и остави бавно свещта на масичката. Обикновено след Палио дел Асунта през август той си лягаше мрачно в леглото, защото нямаше друго какво да чака, освен студената зима — чак до месеца преди Палио ди Провенцано през юли. Но този път нямаше никакво желание да си ляга — този път искаше да бъде с Рикардо.
За първи път, откакто Дами се бе появил късно вечерта в къщата му, Доменико се чувстваше в безопасност. Защото Дами вече не можеше да каже на никого, че преди двайсет години бе дал едно царско дете на бедния подкован. Вече не бе в състояние да съобщи на никого, че детето, което Доменико бе обичал и отгледал, не е негово.
За първи и единствен път през живота си на Доменико му беше все едно кой беше спечелил Палио. За него нямаше никакво значение, че отвън, по улиците, се провеждаха шумни пиршества под черно-бялото знаме на Палио, което храбрият и доблестен Леокорно беше спечелил за квартала на Кулата, преди да издъхне. Беше му все едно и че неговият син беше спрял насред надбягването, за да спаси една жена от квартала на Кукумявката. Нямаше никакво желание даже да слиза в конюшните, за да извърши приготовленията за погребението на липицанера, когото Рикардо беше настоял да вземат вкъщи.
Единственото, което искаше, бе Рикардо да остане при него.
Виоланте де Медичи нямаше навика да излиза посред нощ от двореца, особено в нощта след Палио. И шумните победители, и тъжните победени можеха да се превърнат в извор на големи неприятности по улиците. Затова взе със себе си двама придворни церемониалмайстори и ги остави пред вратата на Доменико, където те с удоволствие се присъединиха към пируващите граждани, подредили дървени масички по протежението на цялата улица, обсипана със знамена в бургундовочервено и синьо. Виоланте нямаше никаква представа какво ще каже на стареца.
Не почука, а влезе директно в малката, осветена от огнището стая. Там завари на пейката Рикардо, галещ косата на Пиа, която бе отпуснала глава в скута му и спеше.
Рикардо не я видя, докато не му препречи гледката към огнището. Но когато вдигна очи към нея, в тях не се четеше изненада. Той бе предчувствал, че тя ще дойде за него.
— Кога ще им кажеш?
Зарадвана, че той схваща ситуацията, херцогинята отговори:
— Утре. Пфалцграфиня Анна Мария Луиза е в момента гост в моя дворец. Тя е добра жена и няма да позволи на брат си Джан Гастоне да ти стори абсолютно нищо. Ще направи всичко възможно справедливостта да възтържествува. Затова утре ще бъдеш обявен за управител на Сиена и велик херцог на Тоскана.
— Велик херцог ли?
— Да. Не чуваш ли камбаните?
Рикардо наклони глава. Над пукането на съчките в огнището и над виковете и песните на тълпата отвън действително се чуваше погребалния звън на Сунто. Но единственото, за което Рикардо можеше да мисли в този момент, бе за последния път, когато беше чул тази камбана — когато яздеше Леокорно, в началото на състезанието. И сега му се стори, че камбаната звъни за този храбър и сърцат, но объркан кон, който бе завършил живота си не в поражението на битката, а с велика победа.
Виоланте изрече тихо:
— Козимо де Медичи, твоят съименник и… дядо, е мъртъв.
Тя нямаше сили да скърби за великия херцог, който я бе изоставил, когато тя се бе нуждаела най-много от него. Единственото, заради което би могла да му бъде благодарна, бе, че той се е нуждаел от подкова за любимия си кон точно в деня, в който се родиха близнаците, и бе повикал най-добрия подковач на Тоскана — мъжът, който бе отвел внука му Козимо в своя дом в Сиена, за да го отгледа. И сега тя се усмихна на това дете, изричайки:
— Твоят момент настъпи!
Рикардо се вторачи отново в огъня и промърмори:
— Той ще се откаже ли толкова лесно от наследството си?
— Кой, Джан Гастоне ли?
Виоланте си представи жалкия си девер, ридаещ безутешно в леглото си в нейния дворец, напълно безпомощен и безполезен след загубата на любовника си. За него и за Дами най-сетне бе дошъл денят на възмездието — Джулиано Дами бе отнел дете и бе изгубил своя живот, Джан Гастоне се бе опитал да извърши убийство заради херцогството си и го беше изгубил.
— Не си представям, че в настоящото си състояние той би напуснал някога леглото си, а какво остава — да се бори за херцогството — отговори Виоланте.
— А пфалцграфинята? Тя не би ли желала да наследи трона на херцогството? Защото мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че деверът ти няма да изкара още дълго на този свят.