До този момент тя не си бе давала сметка, че синът й разбира толкова много от управление и политика.
— Пфалцграфинята няма жив наследник — отговори. — Съпругът й почина от сифилис, също като моя. И вече е твърде стара, за да ражда деца. Но пък ще бъде щастлива династичната линия да бъде продължена, защото иначе херцогството ще премине в ръцете на Бурбоните или на Испания. Тя обичаше много баща ти Фердинандо, затова предполагам, че бързо ще обикне и теб. — Не искаше да го лъже, но говореше натъртено, като че ли се надяваше само с увереността си да направи тази картина реална.
— А баща ми?
Вече й беше задавал този въпрос, в църквата на Кулата, с абсолютно същата интонация. Тогава обаче бе поискал да знае повече за Фердинандо. Но сега тя знаеше кого има предвид.
— Доменико Бруни ще получи моите благодарности, както и благодарностите на града. Ще му се отплатя щедро за службата му към теб. Но от днес нататък — допълни меко — той ще трябва да остане за теб само един от многото ти поданици.
От вниманието му не убягнаха нито иронията, нито жестокостта на думите й. Защото тя, която бе изгубила Рикардо преди толкова време, сега трябваше да лиши един истински баща от сина му.
Рикардо отново не каза нищо. Само погледна към Пиа. Погали отново главата й и нежно втъкна една къса черна къдрица зад ухото й.
— Ами Пиа? — попита накрая.
Зададе въпроса като човек, който вече знаеше отговора.
Виоланте заговори меко, но категорично, за да може той да бъде съвсем наясно със ситуацията.
— Тя ще се върне в дома на баща си, както е длъжна всяка млада вдовица. Фаустино изгуби всичко, така че вече няма да предприеме нищо срещу нея. Разпоредих ножиците да бъдат иззети от кулата и изхвърлени — няма смисъл никой да научава, че Нело е бил мъртъв още преди да падне. Поради това срещу Пиа няма никакви обвинения и тя е свободна.
— А после?
Тя го обичаше твърде много, за да се прави, че не разбира въпроса му, затова каза:
— Един ден тя може би пак ще се омъжи, но не може да се омъжи за теб.
— Не може ли?
Рикардо впи очи в нейните. В мечтанията си преди малко си бе представял как, ставайки херцог, отива с коня си до дома на Пиа и я отвежда със себе си — като мъж с власт, мъж, на когото никой не може да противоречи. И в тези свои мечти той приличаше на истинския си баща много повече, отколкото си даваше сметка, защото Фердинандо бе следвал апетитите си, без да се съобразява с никого. Но в реалността Рикардо знаеше, че ако трябва да управлява, не може да управлява по този начин. Той не би могъл да бъде деспот. Щеше да управлява по начина, по който управляваше майка му — справедливо и мирно.
Виоланте сниши още повече глас, съобразявайки се с чувствата на спящото момиче.
— Може да се омъжи в рамките на собствената си класа, за гражданин на Сиена от благороден произход. Но не и за херцог. Херцогът трябва да се ожени заради политически съюз или заради огромно богатство, но не и по любов. Повярвай ми, много добре знам какво говоря! — натърти с много чувство херцогинята.
— Ти не си ли била влюбена в съпруга си? — изрече Рикардо почти умолително.
— Аз ли? Аз — да. При това много. Но баща ти… — преглътна тежко — баща ти не ме обичаше.
Тя беше обичала един мъж и го беше изгубила. Беше обичала синовете си и бе изгубила единия от тях. А сега трябваше да отнеме от останалия й син единствения баща, когото беше познавал, и жената, която обичаше. Виоланте знаеше, че заместването на тези двама души с нея не би било никаква утеха за Рикардо. Виждаше го изписано по лицето му. Той я гледаше през хиляди левги загуба и в очите му нямаше любов. Виждаше само своя дълг, не майка си.
— С колко време разполагам?
Херцогинята имаше усещането, че започва да я мрази.
— До обяд. Ела право в двореца. Там всичко ще бъде готово за теб.
Искаше й се да му пожелае да прекара щастливо тази своя последна безценна нощ, но не успя да намери думите за това. Затова остави двамата там, на пейката пред огнището, с малкото време, което им беше останало.
Виоланте вървеше през площада — тази огромна раковина, от която беше започнало всичко, където всичко щеше да свърши. Знаеше, че няма никакъв начин да се сближи особено с Рикардо. Той никога повече не би могъл да бъде нейното момче. Никога не биха могли да наваксат сезоните, годините и десетилетията, които бяха пропуснали. В най-добрия случай тя щеше да бъде за него един благ непознат. Съветник, нещо като кралица майка. След като Рикардо бъде възкачен на трона, Джан Гастоне щеше да се върне във Флоренция или в омразния му студен замък на още по-омразната му съпруга, или въобще, където му видят очите, за да изтлее бавно, но сигурно без Дами.