А тя? Какво щеше да стане с нея? Най-вероятно щеше да замине за Рим, както бе планирала да направи преди смъртта на Фердинандо — в Палацо Мадама, поредният дворец на Медичите, където щеше да живее с утехата, че е изпълнила дълга си, и да разведрява дните си с чудесата на религията и изкуството.
Херцогинята застана на средата на площада и се загледа в мястото, където вчера се намираше стартовата линия. После започна да се върти бавно и методично, оглеждайки минаващите покрай очите й древни дворци, докато накрая не се озова точно срещу линията на финиша. Загледа се като замаяна в земята, към деветте разделения на черупката на раковината, към мястото, където Виченцо беше загинал миналия месец, към фонтана, където бе лежал Еджидио и към сянката под балкона, където бяха умрели Нело и Дами. Кръвни жертвоприношения, дадени на земята от синовете на Сиена, тъмни петна върху перфектната раковина на площада. И ако Палио беше Сиена, а Сиена — Палио, тя би могла, преди да си тръгне, да остави на Рикардо поне няколко законови акта с надеждата, че повече никой няма да умре. Една серия от прокламации щеше да свърши работа, един опит за систематизиране на правилата на този най-древен от всички спортове в града, за предотвратяване на бъдещи трагедии.
Виоланте ускори крачка по посока на двореца, следвана плътно от охраната си. Знаеше, че тази нощ няма да сънува близнаците, защото изобщо нямаше да спи. Изкачи се уморено към библиотеката, заръча да й донесат хартия и мастило и се настани тежко на кръглата маса. Преди да грабне перото си, тя постави ръка върху фината кожена подвързия на „Смъртта на Артур“ — книгата, която някога бе чела на сина си.
Рикардо също прекара нощта буден. Придържащ в скута си скъпата глава на Пиа, той прекара дълго време в съзерцанието на лицето й и на гарвановочерната й коса, проблясваща под светлината на огъня. Можеше да я събуди и да я обладае, да я направи своя. Така че, който и друг да я имаше в бъдеще, първо да е била негова. Но не желаеше да я обезчестява, да разрушава покоя на душата й. Макар и само за една нощ, тя беше свободна — от Нело, от Фаустино, от баща си. Сега тя бе намерила убежище в неговия дом. Той я обичаше безрезервно и ако това трябваше да бъде последната им нощ заедно, неговата последна нощ като Рикардо Бруни, не искаше да я прекарва в грях, независимо колко силно я желаеше. Докосна перлената й ръка с пръст — там, където беше разранена от оковите в затвора, а после един по един сгъна пръсти около нея, подобно на тъмничар.
Тя се размърда и той я пусна. И изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се с радостта, която изпълни гърдите му и го стопли повече от огъня. Нямаше да приеме наследството си. Щеше да замине с нея още сега, преди градът да се е събудил. Ще заминат надалече, заедно, тази нощ. Отметна назад глава и се засмя, наслаждавайки се на мига, на онази частица застинало време, преди да я събуди и светът да се промени.
Пиа го слушаше и нежно се усмихваше, докато сърцето й се късаше. Рикардо й бе разказал една невероятна история за две бебета близнаци — едното починало, другото живо, за един изгубен син и наследник на херцогството. Все едно й разказваше вълшебна приказка край огнището — толкова невероятно звучеше всичко това. А после й разказа за бъдещето, за това как тази нощ ще заминат, как тя ще сложи ръката си в неговата и те ще минат през заспала Сиена и ще излязат през портата Камолия, където често бяха минавали на коне, но този път няма да се завърнат.
Когато свърши, тя тръсна глава, не на последно място, защото не искаше да покаже сълзите си. Кой би могъл по-добре от нея да знае, че онова, което той искаше, бе невъзможно? Кой, ако не Пиа, която бе живяла цял живот, обвързана от класата и задълженията си, бе наясно, че той има дълг не към нея, а към майка си и държавата си? Тя знаеше отговора, но не знаеше как да му го каже.
— Спомняш ли си, че когато излязохме през портата Камолия в деня, в който ни хвана Нело, забелязахме малка купчинка магарешки кости?
Той кимна.
— Те бяха знак, че градът ще падне. И това не е никак на добро, Рикардо!