Единствено от неговите действия зависеше дали градът ще остане или ще падне, и ако сложеше на везните желанията на двама души — от едната страна, и Сиена с нейната многовековна история — от другата, градът определено натежаваше. И неговите фантазии за бъдещето не се вписваха никъде в картината.
— Затова трябва да заемеш мястото си в двореца и… да се ожениш — преглътна тежко при тези думи — за подходящата на ранга ти жена.
— За подходящата на ранга ми жена ли? — провикна се гневно той. — И това го казваш ти? Ти, която изстрада толкова жестокости и унижения от Нело, ме караш да прекарам дните си с някоя царска госпожица, която…
Тук вече тя не издържа и сълзите й рукнаха. Той млъкна, дълбоко обиден.
— Не ти желая нищо от тези неща — прошепна тя. — Но знам едно — трябва да отидеш!
С тези думи тя пристъпи напред и дръпна рязко медальона на Клеопатра от врата му. Той трепна изненадано, което я зарадва — нямаше сила да го отпрати от себе си, освен ако не използва мощта на собствения му гняв. Защото, ако той пак я прегърнеше, тя нямаше да може да го пусне.
Затова тя си грабна обратно медальона, причинявайки му и физическа, и психическа болка, и той излезе от стаята. Тя се обърна към огнището, за да не го чува как напуска къщата, опитвайки се да се концентрира върху нещо, каквото и да е, за да не чуе трясъка на външната врата. За момент остана няма и вцепенена и сълзите, които досега бе сдържала, рукнаха свободно от очите й и изсъскаха върху горещите камъни в огнището. Вратата зад нея изскърца и тя се обърна. Помисли си, че той се връща, и скочи на крака, готова да го обсипе с целувки, да каже, че не е била права, да го прегърне и никога повече да не го пусне.
Но не беше Рикардо. Беше баща му — Доменико Бруни.
Пиа се загледа в него — нисък, набит и мил човек. Вече нямаше нужда да се чуди защо баща и син изобщо не си приличаха. Но между нея и стария ковач вече имаше нещо общо — болка и загуба. Тя протегна ръка към него.
— Замина ли? — изрече той с отблясък на надежда в гласа си.
Акцентът му — да, ето къде се криеше сходството със сина му. И някак си да чуе същия акцент като че ли й причини най-голямата болка.
— Да, замина — отговори, изпълнена със съжаление, че именно тя трябваше да разбие и тази слаба надежда.
По мълчаливо съгласие двамата се отпуснаха обратно на пейката, загледани безмълвно в угасващия огън. „Загуба — мислеше си Пиа, — загуба за всички и най-вече за Рикардо.“ Той бе спечелил херцогство, но бе изгубил всичко останало.
На следващата сутрин Виоланте заръча на глашатаите си да съобщят из целия град, че на обяд ще чете прокламация. Бе прекарала цялата сутрин в съвещание с Анна Мария Луиза де Медичи. Бе се разпоредила да поставят два златни стола точно под фреската с доброто управление в Залата на Деветимата и бе приела тази високоуважавана дама именно там. Надяваше се това да е добра поличба.
Съзерцаваше зълва си и откриваше в нея силните черти, които бе познавала във Фердинандо, а сега виждаше и в Рикардо. Анна Мария Луиза не бе последвала баща си и брат си в наедряването — беше слаба почти до аскетизъм. И сега тя наблюдаваше Виоланте сдържано, но не и неприятелски. Истината бе, че бе изминало твърде много време и тя бе изтърпяла твърде много удари, за да изпитва някаква враждебност към своята снаха.
— Е, Виоланте, с теб никога не сме били особено големи приятелки, нали така? — започна пфалцграфинята с културния си флорентински акцент. Виоланте наклони глава, за да признае истинността на думите й. — Но все пак споделяме достатъчно обща съдба — чрез децата си и нашите съпрузи, — затова смятам, че спокойно можем да се считаме за съюзници. И в духа на откритостта, който обикновено цари между съюзници, предлагам да изложиш пред мен събитията, които доведоха до вчерашната ми намеса.
И тогава Виоланте разказа на пфалцграфинята историята на Палио и на Деветимата. Засега не спомена нищо за истинската самоличност на Рикардо, но не пропусна да го включи като играч в тази драма. След това продължи с разказ за Франческо Мария Конти и за мистериозния Ромул, който пътувал в карета с кръстосани ключове.
— Наясно съм, естествено, че Ромул символизира самия Рим.
Би могла да каже, разбира се, и много други неща във връзка със символизма на този псевдоним и с личното значение на легендата за момчетата близнаци към собствената й история, но въпреки това се ограничи с обяснението:
— И така, самият папа Инокентий III, иначе познат като Микеланджело Конти, е влязъл в заговор с Деветимата за дестабилизиране на херцогството, с посредничеството на своя братовчед — моят главен съветник Франческо Мария Конти. Конти е подправил жребия за конете с помощта на науката си, а задачата на Нело Капримулго е била да спечели Палио за синдиката на заговорниците с коня Берио. Конят е бил боядисан в черно, за да не бъде разпознат, и така Орлите да могат да го използват отново противно на всички правила. И докато градът остава неохраняван в деня на Палио, папските войски са имали за задача да нахлуят на малки групички, събиращи се край статуите на Вълчицата — статуите на Ромул. А после, под прикритието на състезанието и когато градът е пуст, те е трябвало да обградят площада с всички граждани на него и да превземат двореца, така че да ме свалят от власт и да върнат Деветимата.