— Черно за утре, бяло за вдругиден — отсече прислужницата.
После се втурна към вратата и с тлъстото си туловище бутна маслената лампа. Тя падна, пламъкът изсъска и веднага изгасна. Слугинята се усмихна хитро и промърмори:
— А сега почива ти! Утре много неща!
Вратата се затвори и само един удар на сърцето по-късно се чу непогрешимият звук от завъртане на ключа. За Пиа, която бе израснала със страх да не бъде затворена, това бе най-кошмарният звук на света. Вероятно защото нейната прочута предшественичка, другата Пиа Толомей — жена, обезсмъртена в „Чистилището“ на Данте, бе прекарала последните си дни, затворена в една кула. Вероятно защото Пиа бе израснала в град, обграден от стени и почти не бе излизала от него, не бе виждала дори близкото море. Каквато и да бе причината обаче, сега й се наложи да стисне юмруци, за да потисне надигащата се в душата й паника, и да ги напъха в устата си, за да не си позволи да изкрещи.
Опитвайки се да се успокои, Пиа Толомей се загледа през прозореца, проследявайки как денят се превръща в нощ. Сама, с изключение на двете рокли, висящи в гардероба й, чиято коприна сякаш нашепваше заплахи. Черно за утре, бяло за вдругиден.
Трета глава
Орелът
Конникът от Сиена и преди бе яздил под погледа на орел.
Беше на седем, но вече влюбен в конете. Обичаше да излиза на езда на зазоряване, да прекарва целия си ден из хълмовете на Тоскана и да се връща в квартала на Кулата чак за вечеря, загорял от слънцето, едва държащ се на седлото си и покрит с бяла вулканична пепел подобно на малко призраче.
Една сутрин той зърна нещо невероятно из онези хълмове. Издигащият се на хоризонта слънчев диск бе внезапно скрит от мощното тяло на орел. Птицата се спусна надолу като тежък камък и грабна в огромните си нокти едно агне от пасящото наблизо стадо. С мощен размах на крилете, който развя косата на момчето, орелът се издигна над хълмовете и изчезна над розовите и златисти кули на града с кървавия си товар — същинска библейска картина. Момчето все още зяпаше към хоризонта с отворена уста, когато откъм близкия кипарис дочу друг плясък на криле. Оттам изригна по-малка птица — сякаш следила внимателно сграбчването на агнето, птицата се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото. Глупавата птица започна да пърха с немощните си криле, да подскача и да се опитва да хване огромния овен с малките си нокти. Не след дълго обаче ноктите й се оплетоха във вълната на овена и тя се оказа в капан.
Смеейки се с пълни гърди на спектакъла, който само за един миг се бе превърнал от трагедия в комедия, малкият конник се смъкна от седлото си и се втурна към овена. Пристигна до него заедно с овчаря, който извади ножа си и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Забелязвайки, че момчето продължава да стои наблизо, той разтвори крилете й и подряза летателните пера. После я подаде на малкия конник, правилно преценил, че момчето няма да се уплаши от мъничко черна кръв.
— Заповядай, твоя е — рече овчарят на силен сиенски диалект. — Вземи я у дома за домашен любимец.
Момче и птица се вгледаха един в друг — очите на момчето блестящи от радост, дребните очички на птицата с изражение, което бе едновременно глуповато и свободолюбиво. После момчето погали дребната синьо-черна глава с пръсти с изгризани нокти.
— Какъв вид птица е това? — подвикна към овчаря, който вече се бе отдалечил към стадото си, клатейки глава заради загубата на агнето.
Когато чу въпроса, човекът се обърна и с крива усмивка рече:
— Повече от сигурно е, че това е чавка. Обаче тя би искала да я смяташ за орел!
Конникът от контрада на Кулата бе толкова силно разтърсен от събитията на последното Палио, че тази нощ спа в конюшните на баща си с Такола — жребеца, който бе яздил през този ден. Дори и на себе си не можеше да обясни защо се чувстваше по-спокоен тук, отколкото в къщата и в собственото си легло, въпреки че в меката слама чуваше копита в съня си и ароматът й само му напомняше за състезателната писта и за кръвта, която бе попила в прахта. Сладката топлина на подобните на коприна хълбоци на жребеца само връщаше за пореден път в съзнанието му образите, които би предпочел да забрави. Не за първи път човек умираше в ръцете му. Но той се бе надявал, че тук, у дома, след толкова години отсъствие, най-сетне нямаше да вижда подобни гледки и да усеща подобни миризми.