Изричайки тези думи, Виоланте усети хлад в сърцето си от онова, което можеше да стане.
— И именно това, скъпа сестро, бе предотвратено от твоята армия в отговор на писмото на брат ти. Моля те, приеми моите най-сърдечни благодарности!
Пфалцграфинята наклони благородната си глава, но не таза нищо.
Макар и с известно колебание, Виоланте продължи:
— Мога ли да приема в такъв случай, че папските войски са затворници на твоята армия, че конете им са секвестирани, а оръжията — отнети?
Анна Мария Луиза се приведе напред в стола си и изрече:
— Можеш да приемаш каквото си искаш, сестро. Но голата истина е, че аз ги пуснах!
— Пуснала си ги? — стресна се херцогинята.
— Да.
— Но… защо?
— Дипломация, скъпа ми сестро! — гласеше отговорът. — Не мога да предприема никакви действия нито срещу папата, нито срещу неговите войски. Нито пък имам желание, защото не искам да отстъпвам на някого другиго предимствата, които вече притежавам!
Това напомни на Виоланте за играта на шах от нейните мечти, когато бе изпратила на Фаустино черно-бялото знаме на Палио.
— По време на последните династични войни папските държави изгубиха тази част от Тоскана и тя премина към фамилията Фарнезе. Затова папската власт на фамилията Конти ще стори всичко по силите си да си върне контрола над Сиена, дори това да означава да сложат марионетно правителство в лицето на Деветимата — всичко, само и само да не допуснат тук управник от фамилията Фарнезе. — Тук Виоланте би се заклела, че забелязва лека усмивка върху лицето на пфалцграфинята. — А както знаеш, скъпа ми снахо, тъй като ти, аз и Джан Гастоне нямаме наследници, царството най-вероятно ще премине в ръцете на Дон Карлос от Испания, който е син на Елизабет Фарнезе. Така, ако се противопоставя по някакъв начин на папата или дори ако само разкрия публично този заговор, това би означавало да изместя директно баланса на силите в полза на Дон Карлос като мой престолонаследник. А това е изход, който фамилията Конти би сторила всичко по силите си, за да предотврати. Но със съжаление трябва да призная, че макар самата аз да не съм привърженичка на този изход, с оглед на факта, че и трите деца на баща ми не съумяха да произведат наследници, вероятно накрая ще стигнем именно до него.
Тук Виоланте се усмихна заради тайната, която й предстоеше всеки момент да разкрие.
— Вече стана въпрос за приликите между нас — продължи пфалцграфинята. — Но има още един въпрос, по който сме още повече на едно мнение. Няма да отстъпя и сантиметър от херцогството си нито на благородници ренегати, нито на папи разбойници! — отсече тя и подсмръкна презрително.
— Надявах се да го кажеш! — възкликна херцогинята и плесна с ръце, за да освободи прислугата си. — Затова те моля да помислиш върху следното, преди да ти съобщя онова, което съм длъжна да ти съобщя: казваш, че никога не сме били приятелки, но може би точно за това все още не е твърде късно?
Няколко часа по-късно херцогинята излезе от залата, изключително доволна от съвещанието със зълва си, което бе потвърдило нещо, което Виоланте отдавна подозираше — че свят, управляван от жени, би могъл да бъде един по-добре управляван свят. Джан Гастоне изобщо не благоволи да се покаже от стаята си, но слугите му бяха обещали, че за обяд ще го приведат в приличен вид и ще го изведат. Не че Виоланте се притесняваше за състоянието или съдбата му. Той й бе отнел най-ценното за нея на този свят, така че сега тя щеше му отвърне със същото. Най-ценното за него открай време е било херцогството, затова съвсем скоро щеше да му бъде отнето.
Тя трепереше, но не от страх, че Рикардо няма да дойде. Той бе пристигнал в двореца още в осем сутринта и бе прекарал цялата сутрин със слугите, които го изкъпаха и избръснаха, и с шивачите, които му приготвиха подходящи дрехи. И когато го видя — облечен и готов, висок и безупречен в зелен кадифен редингот, херцогинята разбра, че трансформацията му от Рикардо Бруни в Козимо Фердинандо де Медичи IV е пълна.