Тази мисъл определено се харесваше на херцогинята. Хареса се и на Пиа.
— Ами Джан Гастоне? — Този път беше Рикардо.
— Той се готви да се върне във Флоренция — отговори майка му. — Ще седне на трона на баща си, но не мисля, че ще управлява много дълго. Не е никак добре със здравето, и то не от вчера. Но когато към това се добави и сърдечна болка, на човек не му остават много дни на тази земя. Затова смятам, че на пфалцграфинята няма да й се наложи да чака още дълго.
От вниманието на Пиа не убегна болката в гласа на херцогинята. Разбра, че тя бе освободила сина си, за да не тръгне по стъпките на чичо си към корупцията, разврата и пълния упадък.
— А ти? — попита момичето, опасяващо се, че и херцогинята може да си тръгне оттук. — Сега ще останеш ли?
— Да, така мисля. Има още много задачи за свършване. Пък и в крайна сметка все още съм управителка на Сиена. Великият херцог вече заяви недвусмислено, че кракът му повече няма да стъпи в този град.
Не бе в състояние да скрие облекчението, което изпитваше от факта, че Джан Гастоне съвсем скоро щеше да изчезне от дома й и от нейния град.
— А вие двамата, какво ще правите? Вероятно ще се ожените, нали? — допълни с усмивка Виоланте.
— Да. И ще живеем при баща ми — отговори Рикардо.
— А твоят баща, Пиа? Той даде ли съгласието си?
— Да — кимна Пиа. — Получил е съвет от крайно необичаен източник.
Херцогинята повдигна въпросително вежди.
— Фаустино Капримулго — поясни Пиа, очевидно все още и самата тя неспособна да повярва на думите си. — Гарантирал за Рикардо и го препоръчал като много добър човек. Освен това баща ми изгуби цялото си богатство и вече не може да ми осигури зестра. А Рикардо ще ме вземе и без зестра.
Хвана ръката му, а с другата докосна монетата на Клеопатра на врата си. За нея нямаше значение, че сега тази монета беше единствената й зестра. Тя вече имаше цялото богатство на света, за което бе мечтала, и го държеше не в тази ръка, а в ръката, хванала Рикардо.
— Ще ви даря известна сума, за да започнете спокойно семейния си живот — каза херцогинята.
Пиа разбра, още докато слушаше тези думи, че Рикардо ще откаже. Така и стана. Но херцогинята вече беше готова с друго предложение.
— Тогава може би ще ми позволиш да ти плащам за честния труд — рече Виоланте. — Бих искала да заместиш моя коняр, защото човекът вече е на преклонна възраст и отдавна се нуждае от почивка. С работата вървят и няколко стаи в крилото за прислугата. Имам усещането — допълни с усмивка, — че те ще ти харесат повече, отколкото херцогския салон.
— Не е честно да вземаме от някого, който вече ни е дал толкова много — отбеляза Рикардо, — но пък ще се радвам много да изкарвам прехраната на семейството си чрез работа с коне! Благодаря ти!
— А сега е мой ред да ти подаря нещо! — включи се веднага Пиа.
И й подаде голям пакет, увит в платнище. Когато херцогинята разтвори грубата обвивка, зърна вътре купчина тъмночервен златотъкан брокат, с цвета на кръвта. Извади я и я тръсна. Оказа се рокля, изработена за жена с нейните размери и височина, от материя, проблясваща като червен халцедон. Херцогинята опря роклята о себе си, за да я пробва, и Пиа разбра, че е направила подходящ избор.
Незнайно как, но Зебрата бе успял да спаси роклите на майка й от двореца на Орлите и ги бе донесъл в къщата на Доменико. Там Пиа ги бе подредила в малката гостна. В гънките на кожената си рокля за езда бе открила своя екземпляр на „Смъртта на Артур“ — книга, която тя си мислеше, че никога повече няма да види, и веднага бе отправила към Зебрата пожелания за защита от всички възможни светци. А после бе крачила напред-назад, оглеждайки роклите, обмисляйки. Преди днешния ден можеше да се закълне, че никога не би се разделила с нито една от тези рокли, но този път изобщо не се поколеба. В този град, в който цветовете имаха толкова голямо значение, тя не позволи на нито едно съображение за принадлежност да се намеси при вземането на решението й. Фактът, че не избра жълтото, не означаваше, че го направи, защото то беше цветът на Гъската. Пренебрежението й към зеленото също не беше свързано със символиката му за Гъсеницата. Просто избра цвета, който според нея ще стои най-добре на кожата на херцогинята и ще я освежава.
— Божичко, червено! — възкликна като дете херцогинята, усмихна се щастливо и стана почти красива.