Пиа кимна и срамежливо добави:
— Принадлежеше на моята майка. Затова реших, че ще ти отива.
Виоланте автоматично улови ударението върху думата „моята“ и разбра смисъла, който влагаше момичето в нея: Тази рокля принадлежеше на моята майка, а ти си майката на Рикардо.
Това беше всъщност покана. Пиа искаше да каже на херцогинята, че макар Рикардо да не е приел наследството си, това не означава, че захвърля в прахта и връзката с майка си. Херцогинята сгъна нежно роклята, безсъмнено трогната от този жест. А после пое ръката на сина си и ги изведе през портата Камолия.
От другата страна на портата вече ги чакаше Зебрата, държащ поводите на Берио. Макар и продаден под друго име с непочтени намерения, по силата на законите той сега принадлежеше на Пиа, тъй като беше собственост на покойния й съпруг. Когато я видя, конят вдигна глава и изцвили радостно — мътното черно бе започнало да избледнява от козината му и под него, подобно на нова кожа, вече се показваше отново червено-кафявото. Пиа вече нямаше нужда от помощта на Рикардо, за да се качи на коня. Рикардо подаде една монета на Зебрата и се метна на коня зад любимата си. А малкият вестоносец погледна цвета на монетата, която беше получил, и я захапа радостно.
Метнала през едната си ръка червената рокля, Виоланте помахваше с другата, загледана в щастливата двойка, която потъваше в далечината. А после сведе очи към Зебрата и го видя как наблюдава с тъга и жал заминаването на своя голям приятел. И внезапно всичко си дойде на мястото.
Липсващото парче в мозайката или в тази голяма игра беше едно — детето. Животът не й беше позволил да отгледа своя син. А тук, до нея, стоеше момче без дом и без семейство, което бе прекарало първите девет години от живота си в разнасяне на вода, предаване на съобщения или държане на коне за една монета.
И преди да бе успяла да размисли, тя побърза да изрече:
— Зебра, какво ще кажеш да започнеш да спиш в едно и също легло всяка нощ, а? В твое собствено легло?
Момчето вдигна към нея лице, усмихна се и заслепено от слънцето, сбърчи очите си и луничавото си носле. После постави малката си ръчичка в нейната и я стисна — тя вече имаше своя отговор. Виоланте също го стисна лекичко.
— Но щом вече ще живееш в двореца при мен, не мога да продължавам да те наричам Зебра — отбеляза тя. — Как е кръщелното ти име?
— Пиетро.
Пиетро. Петър. Пазителят на кръстосаните ключове. Светецът защитник на Рим, на Ромул, на Скалата.
Виоланте му се усмихна топло и рече:
— Е, Пиетро, хайде вече да се прибираме у дома!
През останалата част от деня Пиа и Рикардо бяха все на кон. Имаха две много важни задачи за изпълнение. Първо се насочиха към хълмовете западно от града, където някога се бе носил щастливо Леокорно. Под прикритието на нощта хората на херцогинята вече бяха докарали тялото на Леокорно — това беше най-малкото, което херцогинята би могла да стори за своя таен син, който не би могъл да понесе мисълта, че храбрият му кон ще се превърне в храна за градските кучета. И тук, сред хълмовете, конят беше свален от каруцата, която го бе пренесла, и погребан в меката пръст. Никой друг, освен най-доверените хора на херцогинята не знаеше, че тялото на коня бе увито в знамето на Палио, което той беше спечелил, а междувременно шивачите от контрада на Гъсеницата вече изработваха ново такова.
И докато слънцето прежуряше, младата двойка спря до прясната купчина пръст. Пиа проследи Рикардо как отпуска длан върху купчината и бележи мястото с голям камък, така че да го намери отново и когато купчината се слегне със земята — и когато костите на Леокорно изсъхнат така, както бяха изсъхнали костите на малкото магаре, хвърлено върху портата Камолия преди шест седмици. За момент Пиа усети някаква връзка между двете животни — скромното магаре, което бе умряло извън стените на града и бе погребано зад тях, и благородния кон, който бе умрял вътре в града и бе погребан извън стените му.
Когато той приключи, Пиа също коленичи, за да отдаде почит на вярното животно. Свали монетата на Клеопатра от врата си, с пръст издълба дълбока дупка в меката пръст и пусна медальона в нея. Докато покриваше дупката, Рикардо хвана ръката й. Зелените очи на Медичите се вгледаха в черните очи на Толомеите.
— Сигурна ли си? — попита той.