— Да, напълно — кимна тя. — Защото преди бях Пиа от рода Толомей, а след това и Пиа от рода Капримулго, но вече не съм нито едно от тях. Не съм и Клеопатра, не съм и първата Пиа. Не съм и Гуиневир, нито Минерва. Не съм нито отдавна починала царица, нито моята трагична предшественичка, нито невярна кралица, нито богиня. Не съм дори и Пиа от рода Бруни, дори и след като се оженим.
Тя обгърна с ръце лицето му, за да смекчи обидата, която му нанесе с отказа си да приеме фамилията му.
— Скоро твоя жена, някой ден, ако Бог реши, и майка, но каквото и да ми поднесе съдбата оттук нататък, аз съм си просто аз. — Приведе се и го целуна. — Пиа. Просто Пиа.
Рикардо кимна, помогна й да се изправи, прегърна я и двамата се насочиха обратно към Берио.
Напуснаха гроба на Леокорно надвечер, но въпреки това Рикардо насочи коня на изток, в посока, обратна на града. Яздиха като че ли часове наред, надбягвайки се със слънцето, докато то тичаше пред тях по хълмовете и долините, окъпано в злато. И когато най-сетне спряха на една висока дюна, все още имаше достатъчно светлина, за да може той да й покаже онова, което искаше, преди да се върнат у дома. Една синя, спокойна линия на хоризонта, проблясваща под лъчите на залеза.
Морето.
Епилог
Единайсетият ден на август 1724 година
Рикардо стоеше на Понте Векио и се взираше във водите на река Арно. Беше една година по-късно и отново денят на Палио дел Асунта. На този ден той не желаеше да остава в Сиена, затова бе дошъл на поклонение във Флоренция, предавайки спокойно Пиа на грижите на баща си. Бе се венчал за Пиа в църквата на контрада Торе, обричайки й се сред наситения с тамян въздух и мрака. Само Доменико бе техен свидетел. Но докато повтаряше обета си пред свещеника, Рикардо забеляза в църквата да се вмъкват две фигури — жена на средна възраст, облечена в тъмночервена рокля, и момче, което преди беше ежедневно облечено в черно-бели дрехи, но днес носеше кадифените одежди на малък принц. Момчето бе поставило ръчичката си в ръката на дамата и за незапознатия наблюдател изглеждаха като майка и син.
Рикардо се вторачи в реката, като че ли само с поглед би могъл да раздели водите и да види дъното, да прогори и тинята, и чувала, за да зърне избелелите кости на своя близнак, на брат си, на другата половина на сърцето си. Ако беше велик херцог на Тоскана, със сигурност щеше да пресуши реката и да открие онази мила купчинка с трите камъка и скелета на дете. А ето че сега никога нямаше да може да се срещна с близнака си. Но докато съзерцаваше втренчено собственото си изражение, едно друго лице се наложи върху неговото. Същото лице, но с малко по-умни очи и малко по-руса коса. Сърцето му се разтуптя и тялото му се смръзна, но после той се усмихна на страховете си с онази полуусмивка, която до този момент бе смятал за уникална. Неговият близнак му върна усмивката, докато накрая една преминаваща баржа със зърно не разкъса образа му и брат му не се върна обратно на дъното.
Рикардо вдигна ръка към врата си и свали шалчето с цветовете на Кулата — бургундовочервено и небесносиньо, с герба на слона и замъка. Хвърли го във водата и го загледа как потъмнява и как после водата го поглъща навътре така, както онзи тежък вързоп бе потънал на дъното преди повече от двайсет години.
Яхна Берио и се запъти бавно към Пиаца дела Синьориа. Завърза коня за една от големите железни халки, забити в стената на двореца, където той беше роден. Не беше дошъл на гости на Джан Гастоне, защото херцогът вече бе отишъл при брат си в гробницата на Медичите. Джан Гастоне бе разполагал със съвсем малко време да се радва на херцогството, за което така отчаяно бе копнял. Бе издъхнал в леглото си, гледайки изгряващата над Флоренция луна — край, доста по-поетичен и смирен от живота му.
Но все пак един беше останал. Рикардо бе дошъл да види Последния Медичи. Надписът на вратата на палата съобщаваше, че великата херцогиня провежда публична аудиенция. Трябваше да благодари само на Виоланте за подобрените си умения за четене, но той вече не четеше книгите в нейната библиотека, нито я слушаше да му чете. Бе се отдръпнал, защото знаеше, че тя вече си има друг, на когото да посвещава времето си. Зебрата, или Пиетро, когото тя бе осиновила официално, растеше с всички привилегии и образование, които Рикардо беше пропуснал.
Не такъв късмет обаче бе извадил Фаустино Капримулго. Лишен и от двамата си наследници, съсипан от синдиката по залозите, той можеше и да поживее още дълго в самотната си черупка. Ала един ден в двореца му пристигна подарък — нов камшик, увит в коприна, без никакъв надпис или бележка. В продължение на няколко седмици камшикът стоя на страничната масичка в празната му приемна. А после, един ден, опитвайки се да се разведри с нещо, той изведе единствената си останала в обора кранта за разходка из хълмовете. Искаше му се да позабрави малко проблемите си, а вече не разполагаше с карета. Обаче конят беше глупав и мързелив и когато се помая известно време пред една тясна врата, Фаустино започна да го налага многократно и жестоко с новия си камшик. Отровата, с която бе напоена кожата на камшика, причини грозни, пламтящи рани по хълбоците на животното. Подлудял от болка, конят полетя надолу по хълма и изхвърли ездача си. Фаустино бе открит със счупен врат на същото място, на което бе загинал Виченцо.