Когато някой го разтърси, за да го събуди, той отвори с облекчение очи, разпознавайки дребното лице пред него. Беше Зебрата, облечен в познатите черно-бели одежди. Момчето бе известно и като вестоносец — разнасяше съобщения за една монета, тъй като единствено той имаше правото да пресича границите на кварталите без всякакви ограничения. А точно тази вест сигурно е била платена много добре, защото утрото едва настъпваше и навън все още цареше полумрак. Конникът приседна, издуха сламките от устните си и разтри схванатия си врат.
— Какво има, Зебра?
Зебрата заговори с отсечения ритъм на конски копита:
— Орелът. Иска да те види. В дома си. Преди изгрев-слънце.
— Мене ли? Че защо?
Зебрата сви рамене. Подробности не му трябваха — на него заплащането му беше напълно достатъчно.
Конникът знаеше много добре кой е Орелът. Единствен сред всички капитани, Фаустино Капримулго не само представляваше своята контрада, но и се бе превърнал в нейно олицетворение. Може би заради лицето си на хищна птица, може би заради хищническите методи, чрез които се разправяше с всеки, който се бе изпречил на пътя му. Може би защото от орловото гнездо на двореца си той виждаше всичко, което става в този град.
Конникът се замисли. Мозъкът му бе сякаш пълен със слама, все още не бе в състояние да се задейства. Първите лъчи на слънцето се превръщаха в златни мушици, летящи пред уморения му поглед. Да откаже подобна покана, пък била тя и от капитана на конкурентна контрада, би било явна обида. Но и да влезе в дома на човека, чийто син бе издъхнал в ръцете му, не би било нищо друго, освен върховна глупост. Ами ако Фаустино е решил да го накаже за смъртта на Виченцо? Ами ако го намира виновен по някакъв начин? Възможно ли е капитанът да смята, както си мислеше и самият конник (сега вече осъзнаваше посланието на кошмарния си сън), че той е можел по някакъв начин да спаси Виченцо?
Конникът огледа внимателно вестоносеца. Когато той бе напуснал града, Зебрата бе на не повече от седем години, което щеше да рече, че сега е на не повече от девет. Момчето изглеждаше като дете, което не се е наспало. Нощта след Палио, дори и след трагичен ден като вчерашния, беше най-натоварената за него — съобщения между знаменосци и капитани, размяна на пари за облози, дори вести между влюбени от конкурентни квартали. И сега Зебрата заспиваше така, където си стоеше — прав. Конникът се надигна от сламената си постеля и положи внимателно момчето на затопленото вече място. Зебрата едва успя да провери със зъби монетата, която му връчи конникът, когато моментално заспа, свит като дете. Конникът измъкна монетата от устата на момчето, сложи я в топлата му длан и излезе от конюшнята.
Ако беше изкарал състезанието до края, щеше да спечели и сега контрада Торе щеше да бъде извън себе си от радост — всички щяха още да празнуват. И все пак той не се страхуваше от обвиненията на своите съседи, въпреки че надеждите им бяха заложени на неговите цветове, а той ги беше предал, за да спаси един човешки живот. Впрочем конникът изобщо не си спомняше момент, когато да го е било страх от каквото и да било. Най-ранните му спомени от живота с баща му бяха свързани с това как го поставят на гърба на кон още като бебе. Спомняше си как тогава конете му изглеждаха като огромни чудовища, от които той падаше със завидна систематичност. Той плачеше, разбира се, но никога не се страхуваше да се качи на следващия кон, който идваше при баща му за подковаване. Той нямаше майка, която да го вдигне и да го обсипе с целувки, когато падне, затова бе заякнал много бързо под зоркия поглед на баща си. Не помнеше някога да е имал майка — тя беше или умряла, или изчезнала — баща му никога не говореше за нея.
Бащата на конника — Доменико, беше човек, който обичаше конете повече от хората. Той беше нещо много повече от ковач. Като прочут налбант, той не само подковаваше конете, които му водеха, но и преглеждаше краката им — прокарваше ръце по силните им хълбоци с почти същата обич, с която докосваше сина си. Говореше нежно на огромните зверове, така че даже и най-страховитите жребци стояха спокойно под успокояващия поток на думите му и нежните му ръце. Той беше известен като най-добрия лекар за всички конски заболявания — от хълбоците до глезена.
Всяка година гордостта от труда му достигаше своята кулминация при състезанията Палио през юли и август. Дори поведението му се влияеше от сезоните — през лятото, с наближаването на надбягванията, той ставаше весел, разговорлив и изпълнен с надежди. През зимата беше затворен и мрачен, като градоносен облак, дълбоко потиснат от мисълта, че трябва да чака толкова дълго, докато годината достигне своя върхов момент. Най-лошият от всички бе денят след вторите състезания Палио — Палио дел Асунта на шестнайсетия ден от август, ако ще и победата да е била на неговия квартал, квартала на Кулата.