Доменико обичаше работата си, гордееше се със своите подкови, а когато стана ясно, че синът му е надарен ездач, започна да се гордее и с младия конник. Но най-голямата гордост на ковача бе фактът, че веднъж бе подковал коня на Великия херцог Козимо де Медичи III. Не се уморяваше да ниже разказа за онзи легендарен ден, когато е бил повикан във Флоренция, за да се погрижи за жребеца на херцога. Разказът достигаше своя апогей с момента, когато преди десет години в Сиена триумфално бе влязла самата снаха на херцога — Виоланте Беатрикс от Бавария, за да бъде новата управителка на града. А после, докато блясъкът на херцогинята бавно гаснеше и градът постепенно възвръщаше стария си ритъм на живот, тази история позагуби част от своето лустро и затова вече беше рядко разказвана. Единствено най-близките приятели на налбантина бяха отвеждани настрани и запознавани е времето, когато в далечната 1703 година ковачът от квартала на Кулата е бил избран лично да подкове коня на великия херцог.
Конникът мина тихо покрай вратата на баща си — знаеше, че макар до следващото Палио да оставаше малко повече от месец, днес старецът ще се позадържи по-дълго в леглото си, притиснат от покрова на отчаянието. Докато оставяше къщата зад себе си, конникът не се страхуваше, че никога повече няма да види баща си, не се сбогува с любимите си улици, не се прекръсти по-пламенно от други път пред църквата на своята контрада. Красивият площад Пиаца дел Кампо, прозяващ се и огромен в едва напъпилото утро, бе пуст, с изключение на стражата в традиционните триъгълни шапки и общинските чистачи, които метяха пистата. Макар конникът да извърна очи от тъмната сянка на кървавото петно, все още видима в ъгъла Сан Мартино, той изобщо не изпитваше страх, докато се приближаваше към селенията на фамилията Капримулго. Изпитваше единствено любопитство.
Именно любопитството бе онова, което го бе накарало някога да търси приключения извън стените на града и далече от кроткия ритъм на живот в дома на баща си. Отново любопитството го бе накарало да последва един кавалерийски отряд по дългия път на юг от Милацо, изпълнен с пламенното желание да не позволи на испанците да стъпят на техния полуостров. Така той се бе записал в австрийската кавалерия и, тъй като беше най-бързият ездач, съвсем скоро бе получил отговорната роля на знаменосец. През първия ден от втората битка за Милацо той се бе спуснал първи надолу към долината, начело на отряда си, възпламенен от ентусиазма на невежеството. Над главата му се вееше знамето на Хабсбургите — огромният черен орел, който като че ли всеки миг щеше да размаха криле. Тогава Рикардо нямаше никаква представа какво предстои. През онзи ден той беше просто поредната чавка, която се мисли за орел.
Струваше му известно усилие да изтръгне съзнанието си от този спомен и да се върне в настоящето. Днес той бе любопитен да разбере какво иска от него капитанът на Орлите. Ранобудните скорци се носеха на ята над главата му така, както бяха правили хилядолетия наред, заявявайки властта си над своето царство. Ала конникът не разчете никакво пророческо послание в извивката на полета им, не видя в тях никакви предвестници нито на зло, нито на смърт. След Милацо се бе заклел никога повече да не се страхува от нищо.
Рикардо ускори крачка, докато слизаше по стръмния склон на площада, а после отново я забави, докато изкачваше срещуположния склон, към квартала на Орлите. За гражданите на Сиена посоките винаги бяха две — нагоре по хълма и надолу по хълма. Градът представляваше истински зайчарник от къщи и дворци, накацали под невъзможен ъгъл по хълмовете в рамките на един градоустройствен план, който не се бе променял векове наред. Пожълтелите от потока на столетията карти бяха актуални и до днес. Всъщност, докато улиците на квартала на Орлите го обгръщаха и високите древни къщи му даваха подслон от парещите лъчи на изгряващото слънце, той имаше чувството, че се е върнал назад във времето, че е попаднал в някоя минала епоха. Наоколо нямаше жива душа, която да разруши илюзията за връщане в миналото — уличките бяха пусти и тихи. Над главата му от всеки прозорец висеше знамето на Орела — голяма черна птица на жълт фон, с глава в профил и огромни нокти, готови да убиват — точно като знамето, което някога бе носил. Всяко от знамената стоеше напълно неподвижно на мястото си, подобно на обесен човек. Нямаше никакъв повей на вятър.