В мига, в който конникът стигна пред портите на укрепения като крепост дворец на фамилията Капримулго, камбаната на църквата удари шест часа. Огромните порти бяха отворени и гостът премина спокойно през тях. Никой не се появи да го спре, затова той се насочи право към голямата зала на двореца. Тишината около него бе всепоглъщаща, спускаше се след замиращия екот на камбаната като мъртвешки покров — тежка и почти осезаема. В центъра на голямата зала, в самото сърце на къщата, той зърна ковчег, в него един млад човек, а над него — един старец. Косата на стареца беше бяла. Конникът се закова на място и зачака.
Накрая Фаустино Капримулго повдигна леко глава и отрони:
— Как ти е името?
— Рикардо — екна като камбана гласът на конника. — Рикардо Бруни.
— Син на Доменико Бруни, ковачът на квартала на Кулата?
— Да.
Рикардо може и да беше безстрашен, но не беше безчувствен. Още като момче той бе слушал много слухове за ужасяващите деяния на този човек. И въпреки всички тези приказки днес Фаустино беше за него просто баща, скърбящ за сина си, споходен от най-жестоката подигравка на природата, заставяща старите да погребват младите.
— Приближи се, Рикардо Бруни!
Конникът направи три крачки напред. Вече виждаше младежа в ковчега. Виждаше също, че ковчегът беше поставен върху дървено магаре, което при други обстоятелства би било използвано за опора на маса за пиршество. Очите на Виченцо бяха затворени, челюстта му се придържаше от кърпа, завързана на възел на главата му. Кръвта беше измита от тялото му, вратът му беше изправен, а мястото, където костта на гръбнака му бе пробила гърлото, бе прикрито от високата яка на ливреята му в жълто и черно, цветовете на Орлите. Лицето му беше съвършено, дори орловият му нос не беше счупен.
— На колко години си, Рикардо?
— Почти двайсет.
Фаустино кимна само веднъж с побелялата си глава и прошепна:
— На същата възраст като…
Лицето му се сбърчи. Не успя да събере сили да изрече името на сина си. Рикардо извърна деликатно очи, неспособен да наблюдава разпада на достойнството на този иначе силен мъж. Но Фаустино пак заговори:
— Ужасно нещо е това един господар да стане свидетел на смъртта на своя наследник. С него умира и моят род.
Рикардо се смръщи озадачено. Беше чувал, че има и по-млад син, който би могъл да продължи династията на Орлите — вярно, болнав на вид, но иначе жилав младеж и притежаващ всички орлови черти на брат си и баща си. Сега предположи, че момчето вероятно се е споминало, докато той е отсъствал от града.
Капитанът обърна гръб на ковчега и фиксира Рикардо с жълтите си очи. „Ето, че идва най-главното“ — каза си момчето.
— Когато кръвта му бликна и ти го хвана, притисна ръка към врата му, нали?
— Така беше.
— За да спреш кръвта.
— Да.
Рикардо вече знаеше накъде водят всички тези въпроси. Дали не е могъл да стори повече? Дали не е могъл да спаси момчето? Но Фаустино започна да крачи около него като търговец на пазара на коне.
— Да не би да си бил на военна служба?
— Защо питате? — трябваше да бъде внимателен.
— Защото това се учи само в армията — да притиснеш раната, за да не изтече кръвта.
В този момент на Рикардо вече му стана ясно с кого си има работа. Фаустино не беше самоиздигнал се глупак, а изключително умен мъж. Нищо чудно тогава, че тъкмо той бе истинският владетел на този град и че го правеше от толкова отдавна.
— Прав сте — кимна. — Служих в Милацо. През последните две години бях в Сицилия.
— В Милацо? Бил си се за австрийците? Защо? — запита изненадано Фаустино и рязко спря.
Очите на Рикардо срещнаха без страх очите на този умен хищник.
— Защото обичам да се бия — отговори младежът.
Изражението на капитана му подсказа, че при други обстоятелства той би се усмихнал.
— Нима! — това не беше въпрос. — Значи просто си търсеше война.
— Да.
— И я откри.
— Да.
Настъпи мълчание — достатъчно продължително, за да даде възможност на Рикардо да разбере, че тази трагедия бе окастрила драстично обичайния процес на запознанство. Макар да се бяха запознали току-що, двамата по някакъв странен начин изведнъж бяха стигнали до момента, в който се разбираха идеално един друг.