— Ти си великолепен ездач.
Съзнавайки, че е така, Рикардо предпочете да не противоречи на стареца.
— Ако не беше скочил, за да спасиш сина ми, щеше да спечелиш вчерашното Палио.
Това също беше вярно. Рикардо отново предпочете да замълчи. Настъпи кратка пауза, а после, сякаш целенасочено променяйки темата, капитанът плесна силно с ръце — звукът отекна глухо в пустата зала.
— Днес погребвам сина си.
Това беше изречено с делови тон, който опровергаваше самите думи. Но все пак едно нещо подсказваше за истинските чувства на капитана — той все още не можеше да изрече името на сина си.
— Утре — продължи, — вечерта, ти ще празнуваш заедно с нас, тук! Въпреки че не си от нашата контрада, аз имам към теб дълг на честта!
Рикардо се ококори. Беше очаквал мъмрене, а защо не и наказание, и беше влязъл в гнездото на Орела с ясно съзнание за всичко, което би могло да го сполети. За него животът му не струваше нищо. Вероятно тъкмо затова той яздеше по-бързо от всички останали, вероятно затова бе влязъл в къщата на Капримулго Орела, без окото му да мигне — защото в сърцевината на куража му се криеше фактът, че на него изобщо не му пукаше дали ще умре. Такъв кураж не е истински кураж. Истинският кураж е тогава, когато човек се тресе от страх в лицето на смъртта и въпреки всичко рискува живота си за нещо, в което вярва. Това Рикардо Бруни все още не го знаеше, но съвсем скоро му предстоеше да го научи.
— Утре на залез-слънце, тук! — отсече Фаустино.
Рикардо нито прие, нито отказа — нито това се очакваше от него. Фаустино беше свикнал да му се подчиняват безпрекословно.
— Но преди да си тръгнеш — допълни капитанът почти небрежно, — искам да ти покажа още един мъртвец.
С тези думи господарят на къщата дръпна настрани един гоблен с герба на Орлите и мина през тъмна врата. Пое спокойно надолу по стръмните каменни стълби и Рикардо го последва, отново изпълнен с любопитство. Гобленът, скритата стълба за пореден път му създаваха впечатлението, че навлиза в миналото, че се връща към времена, които се прекланяха пред насилието и се присмиваха на цивилизацията. Веднъж, по време на битката за Милацо, той и отрядът му бяха попаднали на село, превърнато във въглени, където не се чуваше нито песен на птица, нито звук на щурец. Вървеше по улиците с един свой другар и постепенно осъзнаваше, че няма жива душа — всички бяха избити от испанците. Всяка врата беше залостена с тежки дървени греди, забити с гвоздеи, за да задържат като в капан всички селяни, включително жените и децата. Тогава, докато вървеше по онази овъглена трева и из онова прокълнато село, усещаше същите хладни тръпки, които долавяше и сега. С всяка следваща стъпка си даваше сметка, че ще стане свидетел на ужас, към който момчето в ковчега над тях беше само прелюдия.
Изведнъж пред тях заигра огън на факла и се усети остър мирис на метал. Очите на Рикардо се приспособяваха бавно.
Разбра какво вижда само секунди, след като си даде сметка защо краката му са залепнали за пода. Звярът пред него беше човек. Миризмата на метал бе незабравимият за него мирис на кръв.
Върху, желязната решетка, наподобяваща диба, лежеше човек. Костите му бяха изпочупени, плътта — разкъсана. Това беше възмездие. Напълно безчувствен, Фаустино протегна ръка и сграбчи кичур от косата на нещастника, за да повдигне главата му — за да може Рикардо да види по-добре, да разбере по-добре. Под издутата плът и изцъклените очи, и изпочупените зъби все още си личаха чертите на ездача от квартала на Пантерата. По лицето му беше изписано безгранично страдание, косата му беше подгизнала от потта на непоносимата болка. Това беше мъжът, който не бе имал представа в какво се забърква, когато бе метнал камшика си през лицето на Виченцо в разгара на състезанието, който не бе имал представа, че когато бе запратил Виченцо през юздите на коня му на ъгъла Сан Мартино, с онзи удар на камшика си той бе подпечатал собствената си смъртна присъда. Рикардо нямаше сили да погледне към все още отворените очи на Пантерата — знаеше, че погледне ли там, ще види самия ад.
Не попита защо му показват този човек. Разбра.
— Това е война — изрече простичко.
— Да.
Жълтите очи на Фаустино бяха спокойни, без капчица разкаяние. Той бе подпалил пожар, но това изобщо не го вълнуваше. Бе отнел живота на друг младеж на същата възраст като неговия син — и това също не го вълнуваше. Още един баща щеше да скърби и да погребе детето си. И това не го вълнуваше. Наоколо не се виждаше помощник в изтезанията, не се виждаше и страж в тази тъмница. В последните си мигове живот Пантерата беше оставен съвсем сам. И Рикардо разбра. В този миг той осъзна, че всичко това Фаустино бе сторил съвсем сам.