Внезапно неспособен да стои повече тук, Рикардо изкачи обратно каменната стълба и излезе през вратата на двора, под ярките слънчеви лъчи. Новата светлина вече беше пълна с грях, опетнена от видяното от очите му. По-скоро усети, отколкото видя капитана да тръгва след него. Обърна се тъкмо навреме от светлия двор, за да види как в мрачната зала Фаустино се връща при ковчега, за да продължи бдението си. Но нещо и там се бе променило. Двама дърводелци от квартала на Орела вдигнаха капака на ковчега и зачакаха кимването на капитана. Фаустино погледна с копнеж за последен път към любимия си син, а после сведе тъжно очи. Тежкият капак бе поставен бавно на мястото му, хвърляйки постепенно сянка първо върху краката, после през гърдите, а накрая и върху лицето на младия мъртвец, обгръщайки го завинаги в мрак. Фаустино продължаваше да стои с наведена глава, като че ли никога повече нямаше да може да я вдигне. Неспособен да гледа повече човек, който изпитва такава агония по загубата по един младеж, докато едновременно с това измъчва до смърт друг, Рикардо усети, че не издържа в този дворец. Обърна се да си върви, без да си вземе довиждане. Екотът на стъпките му по каменните плочи бе съпътстван от екота на забиваните в ковчега гвоздеи.
Докато прекрачваше прага на голямата порта, откъм ковчега до него достигна сърцераздирателен писък:
— Виченцооооо!
Най-накрая Фаустино бе успял да изрече на глас името на сина си. Навел глава, отдалечавайки се колкото му бе възможно по-бързо от тази обител на смъртта, Рикардо изобщо не забеляза, че някой от прозорците високо над него го наблюдава как отминава.
Черно за утре.
С натежали от безсъние очи, Пиа се облече бавно в черната рокля — така, както й беше заръчано. Оправи внимателно тесните ръкави около раменете си, примигвайки от болка, докато платът докосваше петте почернели отпечатъка от пръсти на всяка една от белите й ръце. Насилието вече бе станало нещо обичайно за нея. Надникна през всяко от раменете си, опитвайки се да прецени кой й бе причинил по-голямата болка — Нело или братовчед му. Да, Нело печелеше, макар и с нищожна преднина — неговите отпечатъци бяха по-добре очертани. Улавяйки се насред това чудато упражнение, тя се запита дали не губи разсъдъка си.
После се появи слугинята, за да й направи прическата пред големия прозорец на затвора й. Беше усмихната, гръмогласна и нескрито злобна. От начина, по който дебелите й пръсти опъваха плитките на младата жена, ставаше ясно, че снощното бутване на маслената лампа не е било случайно.
От високата си кула Пиа видя конника — мъжа, когото бе забелязала вчера, човека, който се бе притекъл на помощ на Виченцо. Той влезе в двора на къщата точно в шест часа. Но защо беше тук този член на квартала на Кулата? Тя се приведе леко напред, сякаш за да го предупреди. В отчаянието си само постави разтворената си длан върху стъклото. Но прислужницата я издърпа безчувствено назад с машата, с която правеше къдриците й — толкова силно, че едва не й изгори ухото. Пиа не пропусна да забележи предупреждението. Видя как отпечатъкът от ръката й постепенно изчезва от студеното стъкло, оставяйки само пет белега от пръсти. Приличаха на белезите върху ръцете й.
Половин час по-късно, когато слугинята си беше отишла, конникът се появи отново — напускаше свободно двореца така, както вчера самата Пиа искаше да направи. Този път обаче тя нито се приведе напред, нито постави ръка върху стъклото на прозореца. Недоверието й към мъжете, което й бе заложено от баща й и събудено наново от Виченцо, бе потвърдено напълно от този мъж. Защо бе скочил да спасява Виченцо? Как е възможно да влиза и да си излиза спокойно от това място — дворец на конкурентна контрада, сякаш беше близък роднина? Възможно бе, защото и той им беше съучастник, и той играеше по свирката на Орлите точно като баща й, всичките бяха един дол дренки. Пиа започна да поставя пръсти един по един в предишните си отпечатъци върху стъклото. Преди да бе успяла да стигне до палеца, той си беше заминал.
Тя изяде скромните спагети, които й бяха оставени на поднос, и изпи всичкото овче мляко, което й бе донесено. Знаеше, че трябва да остане силна, за нищо на света да не се разболява. Днес щеше да има просто поклонение и погребение — нищо повече. Затова се налагаше да пази силите си и най-вече — здравия си разум. Защото не черната рокля бе нейният най-голям страх — най-големият й ужас беше бялата рокля.