Привикаха я долу и тя покри главата си с черен воал. Тръгна заедно с облеченото в черно семейство след ковчега, който бе отнесен в параклиса на Орлите от другата страна на площада, в криптата на Орлите. Стоеше тиха и незабележима, но после я сложиха заплашително между белокосия баща и белокосия брат на Виченцо. Тя мърмореше молитвите тихичко и нито за миг не вдигна глава.
В края на литургията се задържа в църквата, докато цялото семейство не си тръгна. Когато и последната облечена в черно фигура изчезна в двореца отсреща, тя повдигна тежките си поли и побягна. Прелиташе от сянка в сянка, тъмни резени благословен мрак насред яркия нов ден, приятелски сенки, които скриваха добре елегантна жена в черна рокля. Сърцето й щеше да се пръсне от напрежение. Само още една улица и щеше да бъде в квартала на Дракона. Драконите бяха приятели на Кукумявките и със сигурност щяха да й дадат убежище. Идваше й да се засмее от щастие. Имаше пълното право да чака търпеливо, да се прави на послушна, за да се възползва от своя шанс. Още един двор и вече щеше да може да се разсмее с глас — да се смее на плановете на баща си, на зловещата тлъста слугиня, на бялата рокля, която никога нямаше да й се наложи да облече.
Една сянка застана на пътя й. Е, нищо, сенките бяха нейни приятели. Но не и тази.
— Хайде, гълъбче, виждам, че си се изгубила. Но Николета ще ти помогне, нямай страх!
Пръстите, с които тлъстата слугиня стисна ръката й, попаднаха точно върху раните от предишния ден.
Рикардо открай време долавяше, че има нещо гнило в сърцето на неговата любима Сиена. И тъкмо затова бе напуснал града. Сега обаче вече знаеше каква напаст е сполетяла неговия град, знаеше дори името й.
Фаустино Капримулго.
Конникът вървеше по златистите улици обратно към къщата на баща си и мислеше за следващия ден и следващата вечер, за поканата, която не можеше да откаже. Отвори вратата на конюшнята — момчето Зебра го нямаше, нямаше го и конят. Очевидно при изгрев-слънце баща му е извел дорестия жребец и го е върнал на собствениците му в Марема.
Рикардо приклекна и сграбчи шепа слама, оставяйки сламките да изтекат между пръстите му. Изрече на глас името на коня — Такола. Сива гарга. Спомни си друго време и друго място, когато бе не по-голям от Зебрата — за деня, в който бе видял орела и чавката и когато бе довел чавката у дома си и я бе гледал с обич в тази конюшня до самия й край. Тогава бяха невинни, златни времена — много преди Милацо, много преди тази нова война, в която вече беше въвлечен. И от все сърце му се прииска да може да се върне отново там. И тъкмо това — а не някое от нещата, които бе видял тази сутрин, нито от другите, с които щеше да се сблъска утре вечер — събуди у него желание да се разплаче.
Четвърта глава
Вълната
— Напънете още веднъж, милейди!
Виоланте беше цялата подгизнала в пот. Контракциите я дърпаха нагоре и тя вече беше почти седнала в леглото. Имаше чувството, че ще умре — никога досега не бе изпитвала такава болка. Но приветстваше всеки спазъм, приемаше с радост агонията, наслаждаваше й се. Защото знаеше, че изпълнява дълга си. Цяла Флоренция чакаше пред двореца и контракциите й следваха ритъма на празничните камбани на катедралата. О ще няколко болезнени пристъпа (защото не можеше да продължават вечно, нали така?!) и дългоочакваният наследник на Медичите щеше да се появи на бял свят. Акушерките сложиха напоени със студена вода парцали върху челото й, но Виоланте ги отблъсна — никога досега не се бе чувствала по-уверена в ролята си. Това, тъкмо това бе моментът, за който бе родена. Това беше нейният миг на триумф.
През цялата си бременност бе изпълнена с какви ли не притеснения. Бе намерила в себе си сили да поиска най-добрите лекари от Виена и най-добрите лечители с пиявици от Рим. Нейният велик свекър — Козимо де Медичи, изваден от традиционната си апатия от перспективата най-сетне да дочака наследник на династията Медичи, бе задоволявал всяка нейна прищявка.
Дори и съпругът й Фердинандо се бе отнасял към нея през тези последни девет месеца с нещо, доста подобно на любезност. А тя беше броила трескаво седмиците, защото знаеше, че сестрата на Фердинандо — онази студена графиня Анна Мария Луиза, бе помятала шест пъти — толкова много, че гражданите бяха започнали да говорят за проклятието на Медичите, за сянката, легнала над тази велика династия, която никога повече няма да дочака наследник. Подобни приказки не помагаха ни най-малко за подобряване настроението на Виоланте, но все пак тя изкара пълния цикъл на бременността. Щеше да роди син на Фердинандо и той най-сетне щеше да я обикне — ако не заради самата нея, то поне заради своя наследник.