Затова, за първи път през живота си, тя бе абсолютно уверена и сигурна в себе си, напълно силна. Вече не беше неопитно момиче, а жена на трийсет години, макар че жените на тези години обичайно се считаха стари за раждане. Но тя усещаше, че едва сега е станала истинска жена, затова, по време на родилните болки, си даваше сметка, че е родена тъкмо за този момент. Изведнъж водите й изтекоха върху завивката на леглото, ужасната болка отдолу отслабна и акушерката вдигна в ръцете си миниатюрно вързопче, цялото покрито с кръв, със завързано на възел синьо въже, свързващо майка и син. Майка. Виоланте бе станала майка!
Пробва тази нова и така прекрасна дума с пресъхналия си език, изричайки я отново и отново като молитва. Бабата грабна един нож, извит като сърп, и сряза пъпната връв — но това нямаше никакво значение. Виоланте си знаеше, че вече е свързана завинаги със сина си. Не можеше да си представи, че би могла да бъде по-щастлива, отколкото в този момент — но грешеше. Защото утробата й отново се тласна напред и не след дълго акушерката вдигна още едно дете, пълно копие на първото. Близнаци! Това беше най-голямата и най-щастлива изненада в нейния живот. Не едно, а цели две момчета!
Тя протегна ръце към синовете си с власт, която не търпеше никакви възражения. Акушерката разбра и веднага й подаде децата. В противоречие с всички традиции за знатните родилки, Виоланте ги пое така, както си бяха, все още лепкави от кръв и слуз, и ги постави върху гърдите си. Това беше мигът на най-голямо съвършенство в живота й. Двамата започнаха да плачат като един и отвориха не по-големите си от мъниста очички с цвета на зелени маслини. Изненадана, тя им върна погледите, местейки очи от единия към другия — знаеше, че ако ще това да остане единственото нещо, което ще прави до края на живота си, пак би била напълно доволна. Кроткият поглед на майката омекна, устните й се извиха в усмивка и преглътнаха последните сълзи — защото нищо не трябваше да помрачава гледката, която виждаше пред себе си. Това беше първият й истински миг на щастие от раждането й насам. В този момент тя разбра, извън всякакво съмнение, че те я обичаха.
Държеше ги нежно, но здраво. Изобщо не позволи да й ги вземат, за да ги избършат. Прислужниците й бяха скандализирани — децата трябваше да бъдат изплакнати и повити както подобава, след което предадени на дойката. Но Виоланте изобщо не я беше грижа какво си мисли прислугата. Помоли жените да завият и тримата с нещо и да ги оставят намира. Накрая, изтощена след родилните болки, продължили цели два дена, тя усети, че очите й се затварят. Малките сърчица на синовете й биеха срещу гърдите й, дребните им устнички потърсиха зърната й. Виоланте почувства някакво придърпват в гърдите си и си даде сметка, че всъщност ще има кърма — толкова голямо беше желанието й да кърми наследниците на Медичите. Нямаше нужда да прави каквото и да било. Вече беше майка — тялото й само знаеше какво трябва да прави. Малките принцове засукаха. Виоланте, доволна и щастлива, заспа.
Събуди се, замръзнала и чиста, в бяла памучна нощница и твърди чисти чаршафи. Синовете й ги нямаше, но тя си знаеше, че докато е спала, жените очевидно най-сетне са ги взели, за да ги измият и повият, и въобще да изпълнят всички ритуали, полагащи се за наследниците на великото херцогство. В сумрака зърна приведения силует на акушерката, приседнала в долния край на леглото. Тялото й се тресеше, сякаш бабата се смееше. Виоланте също би се засмяла — сърцето й щеше да се пръсне от радост.
— Къде са момчетата? — попита.
Акушерката се обърна към нея и Виоланте видя, че в светлината на здрача лицето й сребрее от сълзи.
И в този момент тя разбра.
Виоланте започна да клати глава. Опита се да седне в леглото, но не можа. Акушерката избяга от стаята, цялата тресяща се от ридания. На нейно място се появи друга тъмна фигура. Свещеник, когото тя не познаваше. Виоланте знаеше какво ще й каже той, още преди да бе отворил уста. Лицето му беше наполовина скрито в сянка — не виждаше устните му, но чуваше отлично думите му.
— Няма ги, милейди.
— Не — това беше шепот.