— Вече са при Бога, милейди.
— Не — това беше вик.
— Само праведните отиват в царството Божие.
— НЕ! — това беше крясък. — Не, не, не, не, не!
Сега вече тя имаше сили да се изправи, но не можа. Разбра, че го бяха предвидили, защото я бяха завързали за леглото. Тя започна да напъва въжетата и да се гърчи в леглото като обезумяла и едва не изкара ръцете си от раменните си стави.
— Къде са? Искам да ги видя! Искам да видя синовете си!
Не вярваше на този свещеник. Искаше отново да подържи децата си, имаше нужда да ги подържи. Знаеше, че ако само ги подържи върху гърдите си, те пак ще отворят сладките си очички и всичко ще бъде наред.
Свещеникът отстъпи уплашено назад и промърмори:
— Ние ги погребахме, милейди. С всички почести. В семейната гробница.
В семейната гробница. При всички останали мъртви Медичи.
И тогава тя се разпищя, и не можеше да спре — животински, първичен, атавистичен писък. Не след дълго стаята се изпълни с хора. Сенчести фигури хванаха ръцете й, върху носа й бе поставен някакъв парцал, лечителят пусна кръв от ръката й в една порцеланова купа — в сумрака кръвта се събра като черно езеро в купата. А тя вдиша тежкия аромат на лауданума.
През следващите няколко дена тя се буди само няколко пъти. Беше все така в мрачната стая. И някой все така стоеше при нея, вечната тъмна фигура, приседнала в долния край на леглото. Акушерката, която бе изпратена да й помогне при раждането, онази, която беше плакала, същата, в чиито сълзи Виоланте бе зърнала смъртната вест за синовете си, бе непрестанно при нея.
При едно поредно събуждане акушерката се бе превърнала в съпруга й. Като никога Фердинандо се бе лишил от лъскавата си черна перука. Вдигна глава и тогава тя видя, че той също бе плакал. Днес той не беше наследникът на херцогството, а най-обикновен мъж. Извърна глава, като че ли не смееше да я гледа в очите, докато й разказва онова, което трябваше да й разкаже.
— Името му беше Бамбаджа. Едно момче за забавление, което срещнах във Венеция — помниш ли, когато през 1701 година ходих там със Скарлати? — не дочака отговора й. — Той не беше нищо за мен, просто играчка за карнавала. И нито за миг не свали маската си, дори когато се чукахме.
Бруталните думи не успяха да проникнат през гъстата мъгла на нейната мъка. Беше станала безчувствена от болка. Но защо сега й разказваше това? Та той бе имал любовници години наред и винаги си имаше по един подръка. И нея изобщо не я интересуваше поредната му изневяра. Единственото, което я вълнуваше, бе, че малките й момчета вече ги няма.
— Ако бе свалил маската си, щях да разбера, никога нямаше да го направя — продължи той, оборил ниско глава. — Той имаше сифилис. А сега и аз го имам. Възможно е да съм го предал и на теб.
Сифилис. Тя знаеше за коварната, бавно пъплеща болест, разяждаща плътта, за червеите на покварата, които се заравяха в мозъка и довеждаха човека до лудост. Но усещането, че това проклятие може да е легнало и върху нея, че тя може и вече да е пътник, я изпълни с радост. Тя искаше да умре.
— Защо ми казваш това? — това бяха първите думи, които изричаше от мига, в който бе крещяла срещу свещеника. Гласът й бе все още дрезгав от писъците.
— Защото лекарите ми казаха, че сифилисът често води до мъртво раждане. Исках да знаеш… Исках да ти кажа… Не искам да си мислиш, че това е твоя грешка. Защото е моя! И исках да ти кажа, че много, много съжалявам!
Това беше първият път, в който той й се извиняваше за всичките си изневери и блудства, но извинението изобщо не достигна до съзнанието й. За нея това вече нямаше значение.
Тя искаше да възрази, да каже, че близнаците са се родили живи, че са проплакали, че са сукали от нея и са я гледали в очите. Но думите отказваха да излязат от устата й. Тя го погледна — този красив, горд мъж, този поклонник на музиката и изкуствата, този човек, когото народът обичаше като „добрия Медичи“, спасител на боледуващото херцогство — и разбра, че той е обречен на смърт от болестта си. Бе предал баща си и наследството си и тя не можеше да изпита към него нито капчица съжаление.
Той се премести по-нагоре на ръба на леглото и приседна внимателно близо до нея. После продължи:
— Бяха кръстени. Всичко това го направи брат ми, защото аз нямах сили — замлъкна унило. — Бяха кръстени Козимо и Тастоне де Медичи.
И хвана ръката й. За първи път от онзи миг, когато бяха венчани пред Бога, в същата онази катедрала, която тя сега виждаше през прозореца. И тя се разплака.