В дните, които последваха, на нея й предстоеше да разбере, че сълзите могат да бъдат неизчерпаеми. Тя си бе мислила, че ако плаче дни, седмици, месеци, накрая кладенецът ще пресъхне и тя ще започне да се възстановява. Но не беше така. Веднъж потекли, сълзите й станаха непресъхващ поток, огромна вълна, която, неспособна да бъде обуздана, се издигна нагоре, заплашвайки да я погълне и удави.
Виоланте винаги се събуждаше в онзи момент от съня си, в който Фердинандо докосваше ръката й. Това бе последният път, в който той я беше докоснал. Фердинандо, когото вече също го нямаше, си бе заминал недъгав, сляп и говорещ несвързано от сифилиса. Беше погребан до синовете си. Тя му завиждаше, искаше й се тя също да бъде в онази студена гробница във Флоренция — знаеше, че ако останките й се смесят с дребните кости на синовете й, отново ще успее да ги затопли.
Толкова много призраци… искаше й се да я оставят на мира.
Винаги се събуждаше със сълзи, стичащи се чак до ушите й, с разтуптяно сърце. И макар да наближаваше петдесет, гърдите й все още я боляха, зърната й все още се свиваха с рефлекса на кърменето. Сънуваше все този сън непрекъснато, вече близо двайсет години. Сега тя приседна в леглото си, изтри очи и примигна в сумрака на настъпващото утро. Издиша няколко пъти тежко, а после запали една маслена лампа, за да прогони съня, а с него и спомените.
Първоначално си бе мислила, че ще полудее от тази непоносима мъка. Но нямаше никаква представа, че болката, която бе изпитвала като необичано дете и необичана съпруга, би могла да бъде още по-остра, че самотата й може да стане сърцераздирателна. По жестока ирония на съдбата Гретхен — нейната собствена дойка, която бе извикала от двора на баща си в Бавария, за да поеме децата, бе пристигнала във Флоренция ден след смъртта на момчетата. И Гретхен така и не си тръгна — само един поглед към малката й господарка й бе достатъчен, за да разбере, че херцогинята се нуждае от нея повече от всякога. Но истината бе, че Виоланте никога преди не се бе чувствала толкова сама. След като не успя да изпълни дълга си, свекърът й Козимо никога повече не я погледна, никога повече не й проговори. Зълва й Анна Мария Луиза злорадстваше на воля — след като съдбата бе отнела нейните деца, тя не би могла да понесе мисълта, че синовете на Виоланте са живи.
Единственото добро отношение към нея дойде от неочакван източник — Джан Гастоне де Медичи, по-малкият брат на Фердинандо. Той се отнасяше към нея със съчувствие и внимание, които нямаха нищо общо с факта, че вече той се очертаваше като бъдещия наследник на херцогството. Джан Гастоне ненавиждаше сестра си Анна Мария Луиза и не бе показал и капчица съжаление към нея във връзка с многобройните й помятания, причинени също така и от сифилиса на неверния й съпруг — пфалцграфа. Но за снаха му Виоланте нищо не беше достатъчно. Джан Гастоне бе поел на раменете си кръщенето и погребението на децата — толкова близки едно до друго, много по-жестоко близки, отколкото бе предвидила природата. Подобни събития, обикновено на разстояние цял един човешки живот, се проведоха в рамките на само няколко часа. А после Джан Гастоне не само започна да посещава Виоланте лично (въпреки че елегантният, красив младеж имаше достатъчно други приятни занимания), но също така изпращаше в стаята всевъзможни лекарства и вкусни храни за подсилване — сладки, ободрителни напитки, замразени плодове, като едновременно с това не пропусна да й осигури грижите на своите лични лекари. Тя никога не забрави милото отношение на Джан Гастоне.
Виоланте си спомняше също така и как един от онези лекари на девера й веднъж й каза, че след дванайсет месеца може да опита с ново дете. Тогава тя се изсмя в лицето му. И без това й бе достатъчно трудно да накара Фердинандо да легне с нея поне веднъж — тази жестока обида спрямо любовта и природата — и просто не виждаше как би могла да го накара отново. По-скоро знаеше, че той никога повече няма да го направи. А най-жестоката шега на природата бе, че гърдите й бяха налети с кърма, огромни и твърди, изпъстрени с огромни сини вени, и течаха денонощно. Даже месеци по-късно, когато тя най-сетне се осмели да излезе на улицата с носилка, всяко плачещо бебе на площада бе напълно достатъчно, за да отключи онова болезнено пристягане в зърната й. От издайническите й гърди започваше да тече мляко, което никога повече нямаше да може да нахрани онези търсещи устица, които тя бе кърмила само веднъж. Сърцето я болеше за тези устнички, които бяха докосвали плътта й, за двата чифта очи, които я бяха гледали толкова благо. Най-мъничките очи на света, но изпълнени с толкова любов — любов само за нея, любов, каквато тя не бе познала нито преди, нито след това.