Фердинандо никога повече не дойде при нея, а с течение на времето Виоланте разбра, че признанието му, направено след раждането, е било напразно — тя не беше заразена с тази страховита болест. Докато дните и седмиците пъплеха в безмилостната агония на загубата, тя с ужас си даде сметка, че няма никакви симптоми за сифилис — никаква кръв в урината, никакви въображаеми белези по лицето. Единствените белези, които имаше по тялото си, бяха сребристите линии на мястото, където коремът й се бе издул при бременността. Тогава тя бе отказала да си маже корема със зехтин, както й бяха препоръчвали жените, които се грижеха за нея, защото се гордееше с тези свои линии като ветеран с белезите си от войната. Но сега те бяха започнали да я измъчват като четирийсетте удара с бич върху гърба на Христос.
Разбитото й сърце бе затворено в клетката на здраво тяло. Бе очевидно, че няма да може да се освободи скоро от този затвор. И тя си остана все така здрава, и знаеше, че синовете й също щяха да бъдат здрави. Никога не отиде на гробовете им в онази огромна мраморна гробница. Подобно място не би могло да има нищо общо с нейните близнаци, толкова топли и дребни, и живи. То нямаше нищо общо с времето, през което тримата бяха заедно, с онзи кратък момент на съчетание, на чиста и неподправена, взаимна любов, без никакви задни мисли и никакви цели. Тя отбелязваше ежегодно рождения им ден, спомняйки си онзи пръв и последен поглед, който си бяха разменили, усещайки онази сладка целувка на устицата им върху гърдите си.
Когато виждаше как Фердинандо умира бавно и в агония, Виоланте се радваше. Тя знаеше, че в мига, в който се бе изправила очи в очи със синовете му, бе престанала да го обича, а в мига на неговото грозно признание връзката между тях беше безвъзвратно прекъсната. Затова три години по-късно, когато свекърът й Великият херцог Козимо й предложи управлението на Сиена, тя прие. Знаеше, че така бяга от Флоренция, но и това бягство не й помогна. Онзи сън я следваше навсякъде и не я оставяше на мира. Когато прекрачи портите на града като млада вдовица, първото нещо, което видя, бе статуя с емблемата на града — вълчица, кърмеща двама близнаци. Като някаква кошмарна ирония на съдбата този образ беше навсякъде, вездесъщ и всемогъщ, даже и сред фреските по стените на новия й дом — Палацо Публико. Нямаше къде да избяга от него.
Управлението й се оказа пълен провал. Даже крехката й власт над града вече й се изплъзваше, а ето че вчера бе изгубен още един син, още един наследник беше обречен никога да не встъпи във владение на наследството си. Съдбата бе отнела от града Виченцо Капримулго. Вековните съперничества, които никога не бяха престанали да врат и кипят между отделните родове, започнаха да излизат на повърхността. Онзи глупав младеж от квартала на Пантерата бе отнел живот, а херцогинята знаеше, че Фаустино никога няма да се примири.
Сега Виоланте скочи от леглото си и отиде до прозореца — отвори го, както бе направила и предишната вечер. Петното кръв на ъгъла Сан Мартино беше все още там въпреки всички усилия на общинските чистачи. И тя вече не можеше да откъсне очи от него. Сякаш самият град бе пронизан право в сърцето. Сиена кървеше вътрешно, точно под кожата си.
Тя трябваше да предприеме нещо.
Огледа внимателно деветте части на площада. Деветимата. В главата й започна да се очертава идея. Чу как камбаните на потъналия в скръб дворец на Орела — къщата на Капримулго, съобщават на квартала, че е шест часа. Беше време за действие.
Озърна се за халат, който да метне върху нощницата си. Без корсетите си изглеждаше депресиращо кръгла — прекалено многото изядени конфитюри и бонбони като рецепта против нещастието й правеха лоша услуга на тялото й. Ала точно тази сутрин тя не разполагаше със свободно време за суета. Прокара пръсти през подрязаната си побеляваща коса. Внезапно беше изпълнена от такова усещане за спешност, че нямаше време да извика камериерките си, които да се заемат с продължителния процес по обличането й, беше твърде нетърпелива да чака поставянето и напудрянето на тежката й перука. Вместо това Виоланте грабна голямото черно-бяло знаме на Палио, което бе донесено в стаята й, след като го бе изпуснала на площада. Подозираше, че никой от съветниците й няма представа какво да се прави с него. Теоретично погледнато, победител беше кварталът на Орела — въпреки че конят им Берио бе пресякъл линията на финиша съвсем сам, победата все още важеше. Но иначе тя разбираше защо Орлите бяха пропуснали да си вземат знамето — в подобна победа нямаше никакъв триумф. Виоланте уви тежката коприна на знамето около себе си като халат. Сложи си обикновена дантелена шапчица и я завърза под брадичката си, грабна маслената лампа и тръгна тихо боса по стълбите към центъра на Сиена — самото сърце на двореца и на самия град. Отвори тежките порти и достигна целта си.