Виоланте забеляза, че сиракът изглежда много уморен и внезапно се изпълни с угризения дали изобщо трябва да увеличава товара му. Затова, преди да му заговори, го покани да седне и заръча да му донесат хляб и мляко. Наблюдаваше го как топи залъците хляб в млякото и лакомо ги пъха в устата си. Не беше на повече от осем-девет години.
— Зебра — изрече накрая тя.
Почувства се глупаво, но всъщност не знаеше кръщелното му име. Той я погледна напълно открито, без превзета свенливост, без притеснение, и устните му постепенно се извиха в усмивка. Едва в този момент Виоланте си даде сметка, че все още е загърната със знамето на Палио, че на главата си има обикновена дантелена шапчица, а краката й са боси. Веднага си представи как изглежда в неговите очи. Но въпреки това му върна усмивката, окуражена да продължи. Може пък в Сиена все пак да е останала някаква капка невинност.
— Познаваш ли конника от квартала на Кулата? Знаеш ли кой е, къде да го намериш?
Зебрата наклони глава, кимайки, с уста, пълна с хляб и мляко.
Виоланте почувства огромно облекчение. Бе се опасявала, че конникът вече е успял да напусне Сиена.
— Върви при него от мое име, с този печат! — И му подаде малка плочка, носеща щита на Медичите. Един поглед към герба на семейството й бе достатъчен, за да й даде нова смелост. — Помоли го да се яви при мен в двореца при първа възможност!
Докато Зебрата се покланяше, тя забеляза, че дрехите му са черно-бели — също като знамето, която тя бе метнала върху раменете си. Внезапно й хрумна още нещо. Свали знамето от тялото си и, все още топло, сгъна го и го подаде на момчето с думите:
— А пътьом отнеси това в дома на Капримулго!
Момчето я погледна сащисано.
— Сложи го в ръцете на Фаустино Капримулго и му кажи… — Изкашля се и продължи с по-решителен тон: — Кажи му, че Виоланте Беатрикс де Медичи, не… — Поправи се. — Кажи му, че управителката на Сиена му изпраща това знаме заедно със своите най-искрени съболезнования!
Черното и бялото бяха и цветовете на шахматната дъска. Тя вече бе направила първия си ход.
Пета глава
Пантерата
Пантерата — младежът, който сега лежеше мъртъв в тъмницата на Орлите, беше някога здраво и весело дете, растящо щастливо в дома на баща си. Неговият баща — капитанът на Пантерите, беше аптекар, който бе натрупал цяло състояние и бе успял да си купи елегантна нова къща в квартала на Пантерата, в западната част на града. Капитанът бе преценил, че на новата му къща подобават предмети, съответстващи на новото му положение, затова я бе напълнил с картини.
Младият наследник на Пантерите имаше своя любима картина — платно на сиенския майстор Сасета. Минаваше покрай нея всеки ден в гостната, където тя висеше над огромния скрин. На нея бе изобразена пантера, хваната в капана на дълбока яма. Великолепно животно, отпуснато на задните си хълбоци, с издути от напрежение черни мускули, оголило острите си като бръснач снежнобели зъби. Около ръба на ямата се бяха събрали група селяци — някои от тях замеряха звяра със съчки и камъни, други му хвърляха храна. Младежът бе неизменно поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата — обречена да умре, но не скланяща глава. Беше поразен също така и от отношението на овчарите — някои от тях добри, други зли, едните вещаещи смърт, другите — живот. И веднъж попита баща си какво означава тази картина.
Бащата сведе очи към сина си и, предвид крехката му възраст реши да му разкаже историята простичко. Пантерата е паднала случайно в тази яма, така му каза. Овчарите са я открили и са сигурни, че тя ще умре. Някои са решили да я мъчат и в последните й мигове, а други — да облекчат мъките й с храна.
— А умряла ли е накрая пантерата? — бе попитало момчето.
— Не — бе отговорил бащата. — Храната й върнала силите, тя успяла да изскочи от ямата и тръгнала да търси овчарите. Убила онези, които са я мъчили, а след като видяла, че добрите овчари се плашат от нея, ги успокоила с думите: „Помня добре онези, които искаха смъртта ми с камъни, но помня и другите, които ми дадоха подкрепа в трудния час! Затова забравете страховете си от мен! Аз се връщам като враг само на онези, които са ми сторили зло!“.