Момчето като че ли бе напълно задоволено от обясненията на баща си. Баща му си мислеше, че има предостатъчно време да запознае сина си с по-дълбокото значение на картината, с положението на Пантерите в Сиена, с връзките им, със съюза им с контрада на Кулата и съперничеството им с Орлите, с последиците от всичко това за търговията и политиката. Имаше достатъчно време за това.
Но тогава не знаеше, че никога няма да има този шанс.
Рикардо Бруни се събуди с усещането, че умиращата Пантера е при него. Примигна няколко пъти, за да се увери, че той е единствената жива душа в обора, и се почеса яростно на местата, където сламките се бяха отпечатали в плътта му. Затвори очи и чу камбаните да отброяват седем часа.
Отвори ги тъкмо в момента, когато Зебрата се вмъкваше през малката вратичка, вградена в голямата порта. Момчето застана пред него, връчи му печата на херцогинята и с тържествен глас изрече:
— Викат те в двореца!
Без да каже нищо, Рикардо започна да върти печата в ръцете си и да оглежда кръга от червени топки върху златен щит. Опита се да си представи какво ли е да си част от фамилия, която е толкова велика, че си има собствен герб. Предположи, че херцогинята желае да му благодари по някакъв начин за проявеното вчера кавалерско отношение, макар че, докато си сваляше шапката, той изобщо не предположи, че е бил забелязан сред толкова много нацупени капитани на квартали.
В напълно непривичен за него стил той се замисли за външния си вид. Чорапите му отдавна не бяха бели, късото му палто беше покрито със сламки, на един от ръкавелите липсваше копче, на една от обувките му — катарама. Но не можеше да стори нищо по въпроса. Само върза косата си наново и постави триъгълната шапка на главата си. Въздъхвайки вътрешно, той плесна Зебрата леко по главата, усмихна се, за да смекчи обидата, и му подхвърли едно руспо — флорентинска златна монета. Тя се завъртя във въздуха и падна в ръката на момчето.
— Ако се наложи още един ден да приемам вестите ти, ще остана без пукнат грош! — подхвърли през смях войникът.
А после се запъти към близкия дворец. Целият му живот бе преминал под сянката на неговата кула — кулата, която отброяваше часовете и дните му, докато растеше като стрелка на слънчев часовник. Това бе същата кула, която бе дала името на неговия квартал, защото се възправяше като страж над всички къщи наоколо. И въпреки това той никога досега не бе стъпвал в самия дворец. Отново се изпълни със същото любопитство, което го бе завладяло, когато бе повикан у Фаустино.
След като каза името пред огромните порти, Рикардо беше въведен в огромна зала, по чиито стени пълзяха всевъзможни картини — рисунки на места, които той познаваше добре, но които бяха предадени толкова достоверно, че сякаш ги наблюдаваше през прозореца. Ето я катедралата, ето го дворецът на Киджи, ето я вилата на папата. А там пък беше Хълмът на лошото ядене — на няколко крачки от стените на града, където бяха избити двайсет човека по време на сбиване между фамилиите Салимбени и Толомей, защото на пиршеството е имало прекалено малко печени птици. Отгледан и възпитаван да мисли само за коне, той инстинктивно насочи поглед към голямата конна кавалкада и сред благородниците забеляза една благородничка, яздеща настрани, чиито поли са диплеха от двете страни на гърба на коня и достигаха почти до колената на задните крака на жребеца. Докато стоеше и съзерцаваше прехласнато неподвижната фигура на картината, двойните врати в другия край на залата се отвориха.
Херцогинята беше облечена от глава до пети във виолетово, точно както и вчера. Странен цвят за жена на нейната възраст. Но когато Рикардо се вгледа в кръглите й очи с цвят на зелена маслина и късите й мигли, и във ветрилото от бръчки, което изведнъж се разтвори от тях, когато тя се усмихна, се почувства неизвестно как и защо успокоен. Огледа широката, добродушна уста, меката челюст под нея, забеляза пищната талия и още по-пищната гръд, които дори корсетите й не можеха да скрият. Тя не беше красавица и сигурно никога не е била, но в нея имаше нещо неустоимо майчинско. А това въобще не отговаряше на очакванията му за срещата с нея.
Не отговаряше на очакванията му и онова, което тя започна да му говори. С лекия си германски акцент тя започна да обяснява, че стенописите показват доброто и лошото управление и че тя иска да върне на гражданите на Сиена щастливите, мирни времена и да сложи край на безсмислените съперничества между кварталите, които обикновено завършват със смърт като тази на Виченцо. Каза, че го е видяла как се втурва да помогне на умиращия младеж. А после поиска помощта му.