Отказът му беше любезен, но категоричен. Не че не беше съгласен с нея — напротив. Аргументите й бяха напълно основателни, през цялото време държеше ръцете си като открит, искрен човек и освен това му каза, че това място, където сега се намират — Палацо Публико, е било и винаги ще бъде сърцето на града, но гражданският, а не религиозният му център. Каза му също така, че каменният сочещ пръст на Торе дел Манджа, който завършваше ъгловия свод на зъберите на палата, е най-високата кула по тези земи и се възправя гордо в небето като символ на свободата на гражданите. Рикардо разбираше всичко това. Но се налагаше да й откаже. Тя беше външен човек. Той не се съмняваше в обичта й към поверения й град, но Фаустино, макар и да беше чудовище, си беше кореняк сиенец. Та нима чертите на Капримулго да не се виждаха в някои от образите, които красяха стените? Рикардо не беше в състояние да застане срещу сиенец, срещу свой съгражданин.
— Съжалявам, мадам!
Поклони се и се сбогува с нея, без да успее да види разочарованието в очите й.
Бяло за вдругиден.
След като се показа като птичка, която мечтае да излети от клетката си, Пиа бе принудена да преживее подрязването на крилата си. Изобщо не й позволиха да припари до голямата зала, където бяха поднесени закуски в памет на Виченцо. Заключиха я в стаята й за целия ден. Тя не смееше да погледне в гардероба към роклята, която толкова много я ужасяваше, но знаеше, че дрехата е там. Понякога, когато станеше течение, украсените със скъпоценни камъни поли прошумоляваха отвътре или закачалката почукваше по вратата.
Накрая тя заспа, но се събуди и се опита да рецитира любимите си стихове или да си припомни части от любимите си легенди. Но това упражнение не успя да я развесели особено. Всичките й любими героини — Гуиневир, Изолда или Клеопатра, така, както ги беше създал Уилям Шекспир, имаха злощастен край. С усилие на волята се опита да не си спомня за своята предшественичка — първата Пиа Толомей, трагичната героиня на Данте, която бе освободена от затвора в кулата едва от ръката на ревнивия си съпруг.
През нощта, която настъпи, Пиа се опита да потърси някаква надежда. Опита се да си повярва, че баща й, една истинска Кукумявка, за нищо на света няма да я омъжи за непознат жених от друга контрада. Но с избледняването на утринното небе тя си даде сметка, че всичките й надежди умират. Настъпваше Денят на Бялата рокля.
Може пък да не бе преценила Нело добре, може би белезите по ръката й от него бяха случайност. Може би той е мил човек — надали човек, с когото природата се е подиграла по такъв начин, че да живее цял живот в сянката на брат си, би имал жестока душа, нали? Най-малкото не той бе озлочестил дванайсетгодишната наследница на Бенедети и не той я бе накарал да се обеси в избата си.
С високо вдигната брадичка Пиа отвори вратата на гардероба и извади бялата рокля. Безмълвно изтърпя унижението да бъде разсъблечена и пак облечена от Николета. После прислужницата започна да прави прическата й. Бъбреше и се усмихваше, сякаш Пиа бе нейна родна дъщеря, но всъщност забиваше перлите в косата й прекалено силно, така че главата й се разкървави, а диамантените гребени прокарваше буквално до скалпа й. И когато накрая слугинята вдигна пред нея едно огледало, Пиа зърна лице със съвършена красота, но напълно непознато за нея. В последен опит за неподчинение тя измъкна монетата на Клеопатра изпод корсажа си и я постави да виси върху красивата, ужасяваща, кошмарна бяла рокля. Това бе последното нещо, останало от Пиа от рода Толомей.
Днешната процесия бе малко по-различна от вчерашната. Този път се запътиха не към църквата на Орлите, а нагоре по каменните улици към катедралата, чиито камбани огласяха целия град. Страховитата Николета, нагиздена с най-хубавата си премяна, се правеше на шаферка на Пиа, а зад нея подскачаше пъстра групичка менестрели, актьори и акробати. Фалшиви тромпети и акордеони подготвяха ухото за предстоящата врява, докато я следваха нагоре по Виа дел Капитане.
На Пиаца дел Дуомо, подслонила се под сянката на огромната черно-бяла катедрала, се бе събрала тълпа. Всички контради в различните си цветове се бяха стекли, за да станат свидетели на тази странна венчавка между Кукумявка и Орел.
А вътре, сред мрака на църковните напеви и тамяна, вече чакаха фамилиите на Чивета и Акуила. Застанал при олтара, бащата на Пиа благоволи да я дари с едно кимване, но не и с усмивка, докато поемаше ръката й, за да я представи. По типичния си обичай Салваторе не пропусна да се намърда под подходящия сноп светлина, ала този път му се наложи да го сподели с друг — с Нело Капримулго, нейния годеник, сам приличащ на слънчев лъч. Бялата му коса и кожа блестяха, беше облечен в коприна, бяла като нейната зловеща рокля, но червените му очи опровергаваха цялото усещане за чистота, защото бяха демонични. Надеждите на Пиа за добър съпруг се сгромолясаха. Салваторе постави ръката й в ръката на Нело и наследникът на Орлите я сграбчи така брутално, както бе държал ръката й след Палио. Първите белези от него вече избледняваха към жълто под бялата й рокля, но тя знаеше, че щеше да има още, при това много.