После Пиа върна виновната, зацапана с кръв игла обратно в косата си и вдигна резето на вратата, примигвайки от болката в китката си. Затворът й се бе превърнал в нейни покои. Вече нямаше ключове. И нямаше смисъл — след като я бяха венчали, бяха издигнали около нея най-сигурните решетки на света. И тъй като нямаше представа какво друго да прави, тя слезе на тържествената вечеря, мислейки си, че знае какво да очаква.
Смрачаваше се и, както му беше наредено, Рикардо Бруни се яви на пищното пиршество в двореца на Орлите. Беше си мислел, че ще бъде помен за Виченцо, но докато се качваше по стълбата към главната зала, чу звън на кристални чаши и смях, а когато влезе в салона, завари огромната маса огъваща се под свещи и цветя, и плодове, подредени като пирамиди — също като големите пирамиди в Египет. Гостите в снежнобелите си перуки и бляскавите обувки с катарами бяха облечени в толкова ярки цветове, че поменът автоматично беше изключен като възможност. Това събиране приличаше по-скоро на сватба.
Мястото, отредено за Рикардо, се оказа до Фаустино — проява на голяма чест. Само капитанът беше облечен изцяло в траурни одежди — черно палто и бричове, черни обувки с квадратни катарами и бяла перука, завързана с черна панделка.
Срещу него седеше Нело — рядко споменаваният по-малък брат и сега наследник на квартала на Орлите. Чертите му бяха като лошо копие на тези на Виченцо, сякаш ученик се е опитал да имитира работата на своя майстор. Рикардо вече разбра защо този втори син бе държан досега в сянка. Че кой мъж, особено такъв, с чувствителността на Фаустино ще парадира със син, лишен от цвят като труп, с очи в странно червеникаворозово и коса в чисто бяло като тази на баща му?!
А точно до Нело седеше най-красивата жена, която Рикардо някога беше зървал.
Неизменно нащрек, Фаустино хвана погледа на госта си и побърза да представи дамата.
— Позволете ми да ви представя Пиа от рода Капримулго, преди Пиа от рода Толомей, дъщеря на квартала на Кукумявката и съпруга на сина ми Нело!
Пиа Толомей.
Тя кимна леко в неговата посока — едно едва забележимо повдигане и спускане на перфектната й брадичка. Съболезнованията, които Рикардо смяташе да й поднесе, замряха на устните му — в рамките само на един ден тя бе сменила един съпруг с друг. И въпреки това поздравленията също не му се сториха уместни. Жената изобщо не говореше и Рикардо, който разбираше човеците почти толкова, колкото разбираше и конете, усети, че не скръбта е чувството, което я прави мълчалива — булката излъчваше по-скоро враждебност. Схванал намека, той зае мястото си срещу нея. Предположи, че надменността й е естествено отношение на една омъжена благородничка към сина на низш ковач.
Рикардо не яде почти нищо, а още по-малко изрече, но той беше наблюдателен човек и долавяше бързо подземните течения на емоциите, които вряха и кипяха между най-видните граждани на Сиена, събрали се на масата около него. Дори и в момент на траур кварталът домакин не пропускаше да парадира с богатството си. Блюдата бяха от хубави по-хубави: заек папарделе, печени меса скотиля и бобена яхния риболита, следвани от сладки бисквити кавалуки — все изискани версии на ястията, които той ядеше на всеки празник, ястия, които за него носеха аромата и вкуса на родния дом. Всяка от вкусните гозби се поднасяше върху лъскава оловна чиния, а той бодеше хапките с двузъба сребърна вилица с дръжка от слонски бивни. Но нямаше апетит. Очите му непрекъснато се плъзгаха към Пиа. Изпитваше невероятна наслада само от това, че стои в една стая с такава жена, но същевременно не бе в състояние да забрави онази кошмарна касапница, намираща се точно под краката им, където мъртвият син на квартала на Пантерата лежеше накълцан като свиня.
Рикардо протегна ръка към каната с кианти едновременно с Фаустино и в този момент си даде сметка, че белокосият капитан се напива все повече. Синът Нело водеше самовлюбен и все по-едностранчив разговор с баща си за коне, за който Рикардо подозираше, че е предназначен по-скоро за него, отколкото за господаря на къщата. Нещо странно ръководеше поведението на този младеж — не скръб и не негодувание, а нещо съвсем друго. Внезапно Рикардо долови някакъв проблясък в очите на Нело — не беше повече от миг под светлината на свещите, но осъзнаването му дойде изневиделица. Нело беше щастлив.