А междувременно Пиа, булката на Нело, не вдигаше очи от чинията си и трошеше хляба между нервните си пръсти, подреждайки малки купчинки върху покривката. Под ръкава на снежнобялата й рокля Рикардо забеляза множество белези от рязане. Изглеждаха съвсем пресни. Вляво нейният баща — Салваторе Толомей, кръгъл като бъчонка, говореше със заместниците си за квоти зърно и не обръщаше никакво внимание нито на дъщеря си, нито на притесненията й.
Делегацията на квартала Чивета, на Кукумявката, беше поканена, защото, противно на всички традиции, Салваторе бе продал дъщеря си на Орлите. На Рикардо му беше ясно защо те са тук, но защо лично той е тук — в това изобщо не беше сигурен. Фаустино му бе благодарил достатъчно вчера сутринта, тогава какво още му дължаха Орлите? Зачуди се какво ли ще искат от него. Но докато мълчеше и слушаше, започна да получава някои насоки. Височайшият му домакин нито веднъж не засегна темата за Палио и за Виченцо, нито дори за прибързаната венчавка на вдовицата му. Говореше само за града — наставления, които той редеше със сочещ пръст, облегнато на него рамо и пропит с вино дъх.
— Свети Бернардино — изфъфли Фаустино, — нашият личен светец, е казал: „Оставете своите контради, обединете се под моя символ и под знамето на Христос!“ Това се вижда и в катедралата! — Разклати неопределено пръст към прозореца. — Този зелен медальон, с лъчи като слънчевите! Обаче те не завършиха катедралата, да, не я завършиха! Построиха една стена и толкова! Отказаха се! — Пое си дълбоко дъх, заби пръста си в рамото на Рикардо и продължи: — Разбираш ли сега? Господ никога няма шанс да стори каквото и да било в този град! В крайна сметка остават пак контрадите!
Той правеше впечатление на Рикардо като човек, който обикновено владее себе си и настроенията си, но очевидно събитията от последните два дена му бяха дошли в повече. Съдбата му бе отнела сина и някъде сред мъглата на объркания си от виното ум Фаустино изпитваше необходимост да сграбчи с огромните си хищни нокти всичко, което му попадне пред погледа. И въпреки ужасите, на които бе станал свидетел вчера сутринта, на Рикардо внезапно му се наложи да се бори със съчувствието, което го заля към този нещастен баща.
Капитанът продължи да фъфли настойчиво:
— Но ние казваме не! Деветимата казаха не! Деветимата казаха: „Обединете се в своите общности! Всяка от тях ще има свой собствен символ, своя собствена църква! Няма да включвате своите семейни флагове, нито ще издълбавате своя герб и своето мото в камъка на вашите арки! Ще бъдете лоялни на своята контрада, защото кварталът е всичко!“. И още много неща. Защото ако имаме приятели, ако имаме съюзи, ще можем да си изземем обратно града от корумпираните херцози и ще можем да му се радваме такъв, какъвто е бил при онези благородници, нашите предци!
Фаустино бе толкова развълнуван, че всеки момент щеше да се разплаче. Рикардо си помисли, че за днес бе чул почти едни и същи приказки от двама коренно различни човека — една добра жена и натрапница и един лош мъж и кореняк. По някакъв стряскащ начин Фаустино като че ли разчете мислите му.
— Свети Бернардино — изрече той — е знаел какво говори. Неговият собствен символ — името на Христос и слънчевите лъчи, също са в Палацо Публико. Но те не завършиха катедралата. Не и Божия дом. Оставиха го необитаем. Не, те довършиха двореца! Домът на Деветимата! Същото онова място, където сега се помещава онази кучка на Медичите!
С тези думи Фаустино се обърна към единствения си останал син.
Освободен от хищническия поглед на своя домакин, Рикардо отпи от бокала си и събра кураж да се опита да поразвесели мъничко младата дама срещу себе си. Тя изглеждаше пребледняла и измъчена — разбита от загубата или може би печалбата си, не му беше много ясно. Подобно на него, и тя бе външен човек за дома Акуила, но за разлика от него тя беше тук пленница. Седеше между гърбовете на съпруга си и баща си, игнорирана и от двамата, вече напълно безполезна, след като съюзът между фамилиите беше подсигурен. Единственото, което се изискваше от нея, бе да си мълчи и съвсем скоро да осигури наследник.
Рикардо започна да рови из чинията с вилицата си и да подрежда по някакъв странен начин бобените зърна. Веднъж вдигна към нея очи и забеляза как тя свива въпросително вежди. После внезапно обърна към нея чинията и й се усмихна, подканяйки я да погледне. Беше оформил от бобените зърна перфектен бял кон, с гордо изпънатия врат и голямата опашка на арабски жребец. Белите бобени зърна проблясваха върху излъсканата оловна чиния — вихрогон, минаващ пред лицето на луната. Тя сведе поглед към чинията му. Рикардо можеше да се закълне, че по друго време би се усмихнала. Вместо това обаче клепачите й се вдигнаха и тя за първи път го погледна право в очите.