Беше прелестна.
Той, подобно на всички останали, знаеше, че фамилията Толомей са потомци на египетски царе. Салваторе Толомей и всички капитани на Кукумявката преди него никога не се уморяваха да разказват на хората за династията на Птолемеите и за прочутата царица Клеопатра, чиито преки наследници са те. Но освен тази изтъркана история Рикардо не знаеше почти нищо за Кукумявката — единственото дете и наследница на Салваторе. Преди да замине на война в Милацо, той бе познавал Пиа само като мълчаливо, мрачно момиче с дълги черни плитки, дебели като въжета. Преди тя не заслужаваше вниманието му, защото тогава той бе търсил по-лесна плячка — по-големи, по-руси и по-знаещи момичета, все от неговата контрада. Но сега, след като бе станала жена, Пиа се бе превърнала в най-красивото създание, което някога бе зървал.
Кожата й беше бяла като магарешко мляко, със съвсем лек нюанс на розовото върху скулите, като пролетен цвят. Тя като че ли беше събрала в себе си десетките столетия красота на Птолемеите — онова, което беше отдавна загинало, бе оживяло отново, дишащо, първично. Огромните й очи бяха толкова тъмни и толкова бездънни, че сякаш подканяха наблюдателя да отгатне къде започват зениците й и къде свършват. Клепките и миглите над тях можеха да бъдат описани като един цялостен щрих — сякаш Бог се бе превърнал в художник, с един замах бе очертал с тънка четчица края на клепките й и после бе продължил оттам да ниже една по една дългите й изящни мигли.
Тя не носеше нито перука, нито пудра по лицето си като другите дами. Лъскавата й коса, най-черното черно, което проблясваше като злато под светлината на свещите, беше наполовина вдигната с цяло съзвездие от перли и диаманти, забодени в гарвановочерните й къдрици, и наполовина спусната на масури, които падаха върху млечната й гръд. Шията й беше обградена от перли, които изобщо не можеха да съперничат на кожата й, а между перфектните й гърди почиваше кротко една златна монета. И целият водопад от диаманти, които украсяваха горната част на роклята й, не можеше да се съревновава с блясъка на очите й, нито пък бялата коприна на булчинската й рокля — със сиянието на косата й.
Тя беше възкръсналата Клеопатра, извадена от саркофага си и отново дишаща и красива, с плътни розови устни и поруменели бузи. Но беше тъжна, ужасно тъжна. И когато Нело се приведе, грабна грубо ръката на булката си и я стисна болезнено, на Рикардо му се прииска да го убие.
Нямаше представа дали Пиа бе обичала мъжа, който вчера издъхна в ръцете му, но усещаше, че тя не таи нито капка любов към новия си съпруг. Нехаещ за присъствието на Нело, Рикардо започна да пие от красотата на Пиа, докато не се изпълни целият, и в този процес и малкото останал му апетит си взе сбогом с тялото му. Чувстваше, че трябва да говори с нея, да каже нещо, но мозъкът му беше като чисто бял лист. Сведе очи към коня, който бе направил от бобчета в чинията си, и изтърси единствения въпрос, за който можеше да се сети:
— Яздите ли?
Докато говореше, вътрешностите му се свиха — каква неземна радост да говори с тази възкръснала царица! Тя поклати леко глава и къдриците й паднаха върху гръдта й, проблясващи под светлината на свещите. За момент той реши, че тя няма да проговори, но внезапно чу:
— Не. Така и не се научих.
Изрече го така, сякаш подобен начин за прекарване на времето е под нивото й, след което сведе презрително очи. На Рикардо му се стори, че цялата маса се е заслушала и предположи, че където и да отиде, тя събира всички погледи.
Фаустино, който вече беше зачервил добре гребена, се приведе напред и подвикна:
— Но ти можеш да я научиш, нали? — И го сръга в ребрата. А после се обърна към единствения си останал син и подметна: — Нали така, Нело?
Лицето на Нело се скова от безсилен гняв — не смееше да противоречи на баща си, но кожата му стана още по-бледа и от преди (ако това изобщо беше възможно), а червените му очи блеснаха бясно. Давайки си сметка, че няма никакъв начин да отговори на капитана, без да обиди най-малко половината от присъстващите, Рикардо запази мълчание. Пиа сведе ниско удивителните си очи, а мигът се разтегли и опъна като струна на клавесин. Тишината бе нарушена чак тогава, когато Фаустино се изправи неуверено на крака. Докато непохватно се опитваше да му помогне, Рикардо осъзна, че капитанът се кани да изнесе реч пред компанията, затова седна обратно на мястото си, скри ръце под масата и ги сви в юмруци от притеснение.