— Там, отвъд онзи прозорец — започна домакинът с пиянски патос, — през моста и оттатък манастира, има хълм, изгърбен като дърта кобила. Виждате ли го? Викат му Коле Маламеренда. Да, Салва — това към капитана на Кукумявките, — знам, че ти го виждаш, знам, че знаеш за него.
Заобленият баща на Пиа гледаше право във Фаустино, присвил въпросително тъмните си вежди, не особено сигурен накъде води всичко това.
— Хълмът на лошото ядене. Твоята фамилия, Салва — Толомеите, веднъж организирали там пиршество, за да се помирят със Салимбените. И двете къщи се събрали на масата, но ето и сладостта на историята — или по-точно нейната липса. — Тук само той се засмя. — На масата нямало достатъчно печени птици. Схващате ли, приятели? Нямало достатъчно ядене за всички. — Мълчанието, възцарило се над масата, стана още по-тежко. — И така фамилиите пак се скарали и твоята фамилия, Салва, избила двайсет и един от Салимбените и затова оттогава насам кръстили мястото Хълма на лошото ядене!
Тук домакинът млъкна, клатейки глава и леко поклащайки тяло.
— Така. Сега правим помен за кончината на моя син, но освен това обединяваме нашите два квартала чрез брачен съюз. Сега между нас има договор — нашите син и дъщеря, свързани чрез свещен брак. Птиците на масата са предостатъчно, така че между нашите две фамилии няма да се пролива кръв. Затова, добре дошли на всички на тази странна трапеза — едновременно помен и сватба!
Махна величествено с ръка, за да обхване всички присъстващи, и междувременно едва не събори един голям свещник.
— Добре дошла при нас, Пиа! — кимна той към снаха си и й помаха. — Съжалявам, че ти се наложи да смениш единия син с другия. — Тук Рикардо затаи дъх и не посмя да погледне към Нело. — Но въпреки това добре си дошла при нас, Пиа, както и твоят баща! Съюзът между нас е нещо много добро за този дом. Добре дошъл и на нашия Торе! — Ръката на Фаустино се стовари върху рамото на Рикардо като чук. — Ето го. Този благороден човек от квартала на Кулата, този добър човек! Рикардо. Наистина много добър човек! Не се уплаши нито от копитата на хвърчащите покрай него коне, нито от кръвта! Опита се да го спаси, него!
Рикардо усети как всички погледи се насочват към него, но виждаше само Пиа. Онзи ден, докато не откъсваше очи от умиращия Виченцо, дали е знаела, че ще бъде принудена да смени единия брат с другия, че договорът ще продължи да важи? Фаустино прекъсна мислите на Рикардо, като стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите и чашите подскочиха, а пламъците на свещите ги последваха.
— Но аз няма да позволя да бъде забравен, смъртта му няма да бъде напразно! Ще накараме приятелите си да ни познават, ще накараме и враговете си да ни познават! Орли и кукумявки, цялото мрачно семейство на хищниците! Ние можем да преследваме дребните птици заедно! И ако си на страната на Акуила, ако си един от Орлите, за теб винаги ще има предостатъчно дребни пернати!
И той се отпусна тежко на мястото си, сподирен от гробовна тишина. Рикардо така и не смееше да погледне към Нело. Баща му беше пределно ясен: „Съжалявам, че ти се наложи да смениш единия син с другия“. Вместо това погледна към Пиа и в огромните й очи прочете страх. Обидата към нейния съпруг не бе убягнала от вниманието й и Рикардо усети някакво непонятно за него присвиване в корема, странната болка на лошото предчувствие.
Значи това бил той, страхът.
Но страхът му не беше за него самия, а за нея. Погледна косо към мрачното лице на Фаустино. Нещо току-що бе обявено, някаква ръкавица беше хвърлена.
И насред тази страховита тишина плясъкът от ръцете на Фаустино прозвуча като гръмотевица. В залата се появиха четирима пажове. Всички бяха накипрени в цветовете на Орела — жълтото и черното. Първата двойка носеше голям сладкиш от кухнята, а втората — знамето на Палио, сгънато на перфектен триъгълник. Поставянето на сладкиша на масата предизвика всеобщо ахване, последвано от ново ахване при поставянето на знамето пред домакина. Рикардо фиксира с очи огромното плато, сложено точно пред него — сладкарите на Фаустино бяха надминали себе си. Пудингът беше едновременно прекрасен и ужасяващ — голям бял захарен кон, изправен на задните си крака върху небесни облаци от целувчен крем, а върху гърба на коня — самата Смърт, със спусната над лицето качулка и коса, вдигната над главата й. Но мантията на Смъртта не беше изцяло в черно, а в черно и бяло, като знамето на Сиена. Леко клатушкайки се, Фаустино се присегна, отчупи края на косата на Смъртта и я поднесе на Рикардо. Беше лакрица — странен избор на бонбон за погребение, но за сватба — буквално катастрофален.