След това Фаустино вдигна знамето на Палио и го поднесе под носа на Рикардо, галейки го, сякаш беше гълъб с подрязани криле.
— Онази ялова кучка ми го изпрати — изфъфли като пояснение. — Херцогинята. Изпрати ми го като израз на съболезнования за сина ми. — Издиша продължително. — Благороден акт от нейна страна. Жалко.
Рикардо наостри уши.
— Жалко ли?
— До Палио дел Асунта ще я няма. Има време само до шестнайсетия ден на август. Novus novem2.
Рикардо се запита колко ли точно е пиян Фаустино и дали може да му се вярва. Да не би херцогинята да е в опасност? И този латински израз накрая… Рикардо не беше образован кой знае колко, но латинският беше достатъчно близо до тосканския диалект, за да се досети, че има нещо общо с „девет“ и „нов“. Но какво ставаше днес с него, за бога? Откога бе започнал да се вълнува за съдбата на другите? И защо студеното му сърце бе разтърсено днес от двама души — от една млада жена и от една по-възрастна? А онзи ден също — какво го беше накарало да се втурва насред летящите копита на конете, за да помага на Виченцо? Именно този жест го бе довел тук тази вечер, както и в двореца и в неговото подземие на ужасите вчерашния ден. Май беше най-добре да няма нищо общо с всичко това, с нито един от всички тези хора. Изправи се на крака.
— Нело! — изрева Фаустино.
По-малкият му син се изправи и застана лице в лице с Рикардо. Рикардо замръзна на мястото си.
— Вземи го с теб! Покажи му! — изкомандва Фаустино. А после се обърна към госта си и рече: — Синьор Бруни, Рикардо, лека нощ!
Рикардо се запита дали по този начин Фаустино не е дал знак на сина си да сложи край на живота му. По гърба му пролазиха тръпки, докато напускаше залата след Нело. Усещаше погледа на Пиа върху себе си, но не смееше да се обърне.
После двамата тръгнаха по облицованите с ламперия коридори. Рикардо знаеше, че Нело не е никак доволен от присъствието му, че го презира заради безразсъдното му състрадание към по-големия му брат. Ала нещо го караше да се отнася към него много любезно, нещо, което нямаше нищо общо със заповедта на баща му. Очевидно по някаква си своя причина Нело имаше нужда от него.
— Говори се, че ти ще яздиш за Кулата на Палио дел Асунта — направи учтиво Нело първия си ход.
Рикардо беше сигурен в това, но предпазливо отговори:
— Стига да ме изберат.
Нело кимна и отбеляза:
— В такъв случай трябва да знаеш, че за Орлите ще яздя аз. И ще победя!
Това не беше предизвикателство. Нело не го каза, за да го провокира. Изрече го с абсолютна увереност и което беше още по-важно — задоволство. Рикардо разбра, че предположенията му са били верни — Нело всъщност се радваше, че брат му е мъртъв. Защото сега той можеше да бъде шампионът на Орлите — нещо, за което сигурно е мечтал през цялото си детство, когато са го мислели за чудовище. Рикардо предпочете да не отговаря. Следваше бледата фигура пред себе си, която внезапно го поведе по добре позната каменна стълба. Давайки си сметка къде отиват, гостът едва не се препъна.
Пантерата беше все още там. Съсипаната му плът бе започнала да вони и да се опъва по костите в горещината на лятото. Нело започна да развързва трупа. С все по-засилващо се чувство на нереалност Рикардо се зае да му помага. Хлъзгавите въжета падаха под ръцете му, разкривайки желирани съсиреци кръв върху китките на Пантерата. После Нело разстла върху каменните плочи на пода голям чувал за зърно. Рикардо нямаше никакъв друг избор, освен да му помогне да увият тялото в чувала. После той хвана краката, а Нело — главата, но вместо да се върнат отново по стълбите, Нело се насочи към една стена с издялан в нея каменен орел. Приближиха се. Светлината от близкия факел хвърляше сенки върху жлебовете. На нейния фон единственото око на орела проблясваше. Нело притисна палец към окото и стената се отвори — но не бавно и със скърцане като стояла дълго затворена гробница, а бързо и тихо, като често използвана врата.
— Хайде! — подкани го призрачнобелият човек.
Тайната врата се затвори зад тях чрез някакви скрити механизми и двамата се оказаха в каменен тунел с факли, поставени в аплици по стените на един човек разстояние. Това беше един от ботините — подземната мрежа от водопроводи и капали, която минаваше под всички квартали и отвеждаше към хълмовете. Двамата носеха тялото внимателно по каменните пътеки, избягвайки случайните локви зеленясала вода. Рикардо не откъсваше очи от Нело, който вървеше пред него и чиято бяла коса проблясваше под светлината на факлите.