Опасенията на Рикардо нарастваха и започваха да тежат като камък в стомаха му.
— В някоя частна гробница на Пантерите ли ще бъде положен? — Гласът му бликна напред и се върна обратно след него, подгонвайки го като сборище духове, извадени от некропола си и стенещи в ушите му.
Смехът на Нело, който последва, също обиколи тунелите и се върна. После той рече:
— Ще бъде положен на най-хубавото място в целия свят. Но не е частно, за съжаление.
Пътят беше дълъг, а зловещият товар — тежък, но Рикардо нямаше нищо против, щом това означаваше, че мъртвият син на Пантерите ще получи някаква последна почит. Въпреки това ръцете вече го боляха, когато Нело най-сетне спря и остави своя край от тялото върху плочите. Рикардо последва примера му. Над тях кървящата по ръбовете на тайна врата светлина очертаваше ясен квадрат. Нело се изправи и я натисна. Древният камък се помести със скърцане и разкри кръпка небе, изпъстрено със звезди. Нело показа внимателно глава в нощния въздух и се огледа.
— Чисто! — прошепна. — Избутай го навън!
Но това не беше никак лесна задача. Накрая Рикардо, който беше по-силен, трябваше да излезе целият навън, за да издърпа тялото. Бе очаквал да се озове в някое тайно гробище извън града, където да се отърват спокойно от тялото, за да избегнат отмъщението на Пантерите. Но не би могъл да бъде по-далече от истината.
Намираше се в самия център на Пиаца дел Кампо, а плочата, от която се бяха появили, беше част от най-долната балюстрада на фонтана. Двамата с Нело извлякоха трупа под носовете на каменните вълци, насъбрали се, сякаш надушили леш. Водата, която излизаше от устата им директно в пастта на фонтана, сребрееше под лунната светлина. Двамата мъже изтъркаляха Пантерата като свински бут от платнището, подобно на Клеопатра от нейния килим. „Пиа! — помисли си Рикардо. — Вече и тя е част от това.“
Нело извлече трупа точно в центъра на раковината на площада. Рикардо му помогна да разопакова тялото, но отказа да му помогне при разперването на ръцете — позата, в която контрадата на Орела оставяше всичките си жертви — наръганият с нож измамник в малката уличка, алчният свещеник пред собствения му олтар. Така всички щяха да разберат кой е сторил това, но ако Орелът искаше да изпрати послание на някого, това не беше работа на Рикардо. Поруганата плът проблясваше под лунните лъчи, но като ангел, не като орел — позата на тялото напомняше по-скоро на разпнатия Христос. С примряло сърце Рикардо извърна очи от трупа на Пантерата и ги насочи право към очите на Нело. Под светлината на луната той изглеждаше почти нормален — бялата му коса изглеждаше просто руса, розовите му очи бяха потъмнели като кехлибар. Орлови очи, точно като тези на баща му и брат му.
— И сега какво? — попита Рикардо.
— Сега ли? — изгледа го презрително Нело, забравил всички преструвки. — Сега ти се връщаш там, където ти е мястото!
И с тези думи скочи чевръсто обратно в тунела, затваряйки бързо вратичката след себе си.
Звукът от търкането на камък о камък привлече вниманието на двама офицери от стражата, които тъкмо излизаха от една от уличките на площада. Триъгълните им шапки приличаха на гръбни перки на акули под лунната светлина, цевите на пистолетите им проблясваха заплашително.
Без да се помайва, Рикардо се запъти директно към Палацо Публико. За втори път през този ден. Знакът на свети Бернардино — името на Христос насред слънчеви лъчи, му беше като пътеводна звезда. Бързаше така, сякаш го гонеше не стражата, а самият дух на Пантерата, и въпреки късния час забарабани с юмруци по портите на двореца така, че можеше да събуди и умрелите. И тъй като не мислеше, че някой отвътре го е чул, той се обърна отново към площада — вече нямаше накъде да бяга. Но докато съзерцаваше примирено огромния, облян от светлината на луната площад, усети, че портите зад гърба му се отварят. Последната му мисъл, докато потъваше в мрака им, беше, че Нело е бил прав — това наистина беше най-хубавото място в целия свят.