Шеста глава
Щората
Когато Виоланте Беатрикс де Медичи беше малко момиченце и се взираше през прозорците на замъка на баща си в Бавария, тя не виждаше скъпите ромбовидни стъкла, монтирани с олово, а гледаше през тях, далече напред, към гората. Тя обичаше дърветата, начина, по който шептяха успокоително нощем, начина, по който протягаха ръце и обгръщаха замъка в уханната си прегръдка. И в редките случаи, когато успяваше да убеди гувернантката си да я изведе на разходка — което си беше истинска битка, тъй като чистият въздух не се считаше за здравословен за една малка принцеса, — тя се потапяше с наслада в мрака на гората и в дълбините на нейния зелен покров, които царяха там дори и в най-слънчев ден. В гората се чувстваше в безопасност — дори в много по-голяма безопасност, отколкото в просторните, позлатени зали и стаи на бащиния си палат.
Един ден, когато навлезе в гората много по-навътре от всякога, тя видя дърварите, които сечаха стволовете на дърветата — остриетата на брадвите им пробиваха бели рани в тях, а треските, летящи наоколо, покриваха сякаш сняг тъмнозеления мъх по земята. Тя се закова на място. Дърварите също спряха работа, когато й видяха, свалиха шапките от потните си чела и изплюха еленските жили, които дъвчеха, в прахта, точно при бялата кожа на дърветата. Виоланте само се обърна и тръгна обратно с насълзени очи. Гувернантката, която се опитваше да настигне малката принцеса, се опита да й обясни — дърветата трябвало да бъдат сечени, защото от тях се изработвали столовете за двореца на баща й, къщите на бедните, дори книгите, които тя толкова обичаше да чете. Точно в този момент обаче за Виоланте нищо от тези неща не беше важно. Единственото, което искаше, бе да оставят гората намира.
Шест кратки години по-късно тя седеше в големия салон на новия си дом — Палацо Векио във Флоренция, и държеше ръката на своя жених. В този ден тя бе венчана в голямата катедрала на Флоренция, бе издържала трите часа непрекъснато пиршество, а сега й се налагаше да слуша музикален рецитал. Едва успяваше да се концентрира върху музиката, защото стомахът й вреше и кипеше от непоносимото и вълнуващо очакване на първата брачна нощ, когато Фердинандо — най-красивият мъж, когото тя някога бе зървала, щеше да я отведе в брачното им ложе. Но в добавка на странните си опасения, тя долови същия онзи мирис, който някога я бе разстроил толкова много — наскоро отсечено и обработено дърво. Огледа залата и погледът й падна върху единствения предмет наоколо, който нямаше нищо общо с безценните антики — пианото, наричано още пианофорте.
Фердинандо се кичеше със славата на изобретател на този инструмент. Но истината бе, че последните няколко месеца той бе прекарал в уединение с истинския изобретател на пианото. Бартоломео Кристофори беше миловиден падуанец, който бе разработил този странен хибрид между клавесина и клавикорда. И сега инструментът седеше на четирите си крачета, съвсем наскоро издялан и лакиран. Виоланте вече бе успяла да надзърне под капака, бе вдишала болезнената за нея миризма на прясно дърво и бе огледала с любопитство сложната плетеница от струни и чукчета. Бе докоснала срамежливо един черен клавиш, след това един бял и се бе заслушала в звучния дисонанс — непознат нов звук, по-плътен, по-изчистен и някак си по-реален, отколкото звука на клавесина. Изуми се как нещо с такава красива външност може да има толкова сложна вътрешност.
Развълнувана от внезапната асоциация, стисна лекичко ръката на Фердинандо, но той изобщо не й обърна внимание. Наблюдаваше напрегнато, седнал с изпънат гръб, как един юноша се надигна от стола си и се приближи към новия инструмент. И докато самият Бартоломео Кристофори свиреше акомпанимента, момчето започна да пее мотет с ясния, звънък глас на кастрат. Беше красив младеж с русите къдрици на ангел и съответния глас. Виоланте усети как очите й се напълват със сълзи — и за гората от детството й, и от красотата на звука. Обърна се към съпруга си, за когото знаеше, че е голям ценител на музиката. За първи път през този ден Фердинандо изглеждаше щастлив.
Само един човек на този рецитал бе наясно, че Фердинандо е запленен не от песента, а от певеца — прочутия контратенор Чекино. Този човек познаваше Фердинандо много добре, защото той беше Джан Гастоне де Медичи, по-малкият му брат. Той изпитваше съжаление към малката баварска птичка, защото пред собствените му очи миналата нощ Фердинандо бе насилвал кастрата в такива сцени на разюзданост и содомия, че дори развратник като него бе скандализиран от гледката. Джан Гастоне беше опитен играч на хазарт и заклет хомосексуалист и знаеше, че каузата на Виоланте е предварително загубена. Докато слушаше, си даде сметка, че това няма да бъде последният път, когато Чекино ще кара младата булка да плаче. И заради едното забавление се обзаложи сам със себе си, че Фердинандо няма да пипне и с пръст съпругата си — нито тази нощ, нито която и да е друга.