Виоланте отвори очи. Над нея се бе привела Гретхен и разтърсваше раменете й. Дългата й бяла плитка гъделичкаше бузата на по-младата жена.
— Мадам, един млад човек иска да ви види!
Виоланте запримигва, докато сънят й не отлетя със сенките отвъд топлия кръг на лампата на Гретхен.
— Онзи млад човек! — натърти многозначително старицата.
И така, Виоланте завърши деня там, където го бе започнала — в Залата на Деветимата. Рикардо Бруни стоеше съвсем сам насред голямата зала и мачкаше притеснено в ръка триъгълната си шапка. Очите му се плъзгаха по стенописите, скачайки от една сцена на друга. Изглеждаше като подгонено животно. По пътя надолу по стълбите Гретхен бе казала на господарката си, че е изгонила стражата от портите на двореца, защото са дошли да го търсят, но както изглеждаше, младият мъж май се страхуваше от нещо друго много повече, отколкото от стражата.
Когато чу стъпките й, той се извъртя, направи крачка напред и за момент тя си помисли, че той ще се хвърли в обятията й. Но само рече:
— Ще ви помогна.
После се закова на място. Тя го погледна в очите. Фактът, че един толкова висок мъж, така красив и толкова самоуверен изглежда толкова уплашен, събуди автоматично стаените й майчински инстинкти. Той трябваше да бъде нахранен. Одеяло, огнище и топъл бульон.
— Гретхен! — изрече херцогинята. — В кухнята!
Няколко мига по-късно Рикардо Бруни вече бе настанен пред позлатената камина в кухнята, чийто огън слугите поддържаха до късно, в случай че господарката им има нужда от нещо. Бе увит с меко одеяло, а в ръцете си държеше купа топъл бульон. Гретхен витаеше в сенките отвъд пламъците на огнището като невидим пазител. Виоланте се настани на другия стол пред камината и се загледа в него. Миризмата на прясно дърво в огъня и на летни дървесни сокове имаше специално значение за нея и тя изтръпна, обладана от грозни предчувствия. След като установи, че младежът вече изглежда по-добре, се осмели да попита:
— Какво те накара да промениш решението си?
— Фаустино Капримулго… Той… взе човешки живот — изрече накъсано Рикардо и въздъхна тежко. — Не, това не е казано точно. Той преби един човек до смърт. — Вдигна очи към нея. — Пантерата, онзи, който събори Виченцо от коня му!
Виоланте потрепери, спомняйки си състезанието и начина, по който разгорещеният жокей на Пантерите бе замахнал с камшика си, без да знае, че удря наследника на Орлите. Да, тя бе очаквала някакво отмъщение от страна на Фаустино, но чак това… Това беше истински шок.
— Казваше се Еджидио Албани, син на Рафаело Албани — капитана на квартала на Пантерата — поясни херцогинята, която не само си бе направила труда да проучи, но и бе изпратила кесия с пари в дома му.
— Помогнах да го изнесат. Нямах избор. Той е отвън.
— Тук?! — надигна се шокирана Виоланте.
— Не, на площада. Поставен е точно в средата, за да могат всички да видят. В позата на Орлите — на кръст. Като послание.
Тя сведе очи и се замисли. През десетте си години управление бе получавала множество пъти доклади за трупове, оставени в тази ужасяваща поза. И после изрече първата си мисъл:
— Той трябва да получи християнско погребение. — Но втората й мисъл изненада и самата нея: — Стражата видя ли?
— Не — поклати глава Рикардо. — Тръгнаха право след мен. На площада нямаше никой друг. Нело… Не, разказвам отзад напред — поправи се той и изтри чело, като че ли да изтрие самия спомен. — Малкият син на Фаустино — Нело, ме накара да му помогна да изнесе тялото. А после ме остави сам, за да ме намерят с него. Беше предварително замислен план.
— На Фаустино? — запита Виоланте с мек, но категоричен тон.
Забеляза, че Рикардо обмисля внимателно отговора си. Лицето му беше сериозно и златисто под светлината на огнището, миглите му хвърляха издължени сенки върху бузите му.