— Не мисля. Той ме покани на помена за сина си… и на сватбеното пиршество на Нело. Мисля, че ме харесва. — Думите му прозвучаха напълно по детински и разтърсиха дълбоко сърцето й. Но той очевидно си припомни нещо друго, защото продължи: — Но Фаустино каза нещо странно. В края на пиршеството ми показа знамето на Палио, което сте му изпратили.
Виоланте настръхна от напрежение. Дали ходът й е сработил? Дали Фаустино е зърнал благородството в жеста й?
— Благодарен ви е, но каза… каза, че… Извинете, че ще го повторя, но каза, че е срамота, задето няма да бъдете тук да видите следващите игри Палио.
Виоланте пак настръхна, но този път от страх. До Палио дел Асунта оставаше малко повече от месец.
— Какво е искал да каже? — прошепна едва чуто. — Че ще бъда мъртва или че ще съм напуснала Сиена?
— Нямам представа — отговори Рикардо Бруни, не смеещ да я погледне в очите. — Знам само, че ви остава само един месец управление. До шестнайсетия ден на август. Той каза и нещо друго, точно когато си тръгвах… нещо за числото девет.
— Помниш ли какво точно каза? — прошепна херцогинята малко по-остро, отколкото бе възнамерявала.
Рикардо присви чело, опитвайки се да си спомни.
— Noveschinovemi… Не! Novus novem!
Виоланте изправи рязко гръб в стола си. Образованието й беше безупречно.
— Novus novem? Сигурен ли си?
Той беше сигурен.
— Да — рече.
Тя погледна първо към него, а после и към пламъците — горящата прокълната гора. Огньовете, адските огньове.
Новите Деветима.
— Той се гласи да възстанови управлението на Деветимата. И да си върне града! — отсече и се изправи рязко. — Ела с мен!
Водена от светлината на свещта на Гретхен, тя го отведе в залата с картите. Всеки сантиметър от стената бе изпълнен с територии и карти — от древните до съвременните. Спряха пред огромен план на града, златист под светлината на свещта, сивеещ под пъплещата зора. С безупречния си щрих художникът — неизвестен и отдавна покойник, бе нарисувал абсолютно всички къщи на града — и големите, и малките, всички градски постройки, всички квартали с техните църкви и палати. Всичко беше пълно и абсолютно точно и сега в очите на Виоланте изглеждаше като план за битка, бойно поле. И високо над всичко, над самото име на града, двете момчета близначета сучеха от вълчицата — гербът на града, вълчицата, която кърми близнаците Ромул и Рем. Според легендата Сиена бе основана от Сений — сина на Рем. Така и двамата близнаци бяха основали велики градове — Ромул бе създал Рим, а Рем бе станал баща на дете, основало Сиена. Изпълнена с внезапен прилив на енергия и живот, Виоланте започна да крачи напред-назад и да говори:
— Това тук са стените на цитаделата. Това са трите трети на града — Терцо ди Камолия, Терцо ди Сан Мартино, а тук, в Терцо дела Чита, в самото сърце на града, е седалището на Фаустино, в контрада на Орела. За да възроди управлението на Деветимата, той се нуждае от още осем съзаклятници. Кои са съюзниците му? Пантерата отпада, разбира се.
— Кукумявката — отсече автоматично младежът. — Дъщерята на Салваторе Толомей беше омъжена за Нело, още преди трупа на Виченцо да бе изстинал.
От вниманието на Виоланте не убягна преминаването на пламъка в очите му. Тя си спомни за младата богиня, която бе зърнала на игрите Палио — сгодена, овдовяла, а сега пак омъжена. Виоланте бе твърде привикнала да вижда около себе си политически брачни съюзи, за да намери това за странно.
— Много добре — кимна. — Едновременно с това вече можем да поставим Пантерите категорично в опозиция. Но кои са останалите седмина? Трябва да научим кои са съюзниците на Фаустино, кой дава парите, какви са плановете им! И каква връзка има Палио с всичко това? Защо смята точно тогава да изиграе най-важния си ход? — Това й напомни още веднъж за игра на шах.
— Херцогиньо — прекъсна неловко Рикардо потока на думите й, — няма ли ние тримата… — и обхвана с жест скромния им триумвират, — няма ли да се нуждаем от някаква… помощ?
Виоланте се обърна и кимна:
— Така е, и ние се нуждаем от съюзници. Ти си напълно прав. Защото какво сме ние — една старица, една застаряваща жена и един младеж… — Пак започна да крачи развълнувано пред стенописите. — Но трябва да знаеш, че по-рано през днешния ден вече писах на моя девер — Джан Гастоне де Медичи, на когото се надявам да ми помогне с този проблем. Той е добър човек, но най-вече човек, който държи на наследството си — няма да позволи такава важна част от херцогството да му се измъкне изпод носа. Нито пък би желал да наследи гнил в сърцевината град.