Игрите Палио.
Цяла година планиране, десет мъже, десет коня, три обиколки на площада и всичко свършва в един-единствен миг.
Нито един външен човек не би могъл да схване, а какво остава — да проумее какво означават конните надбягвания Палио за жителите на град Сиена. Че те се хранеха с тях, дишаха с тях, спяха с тях. Че се молеха на светците си за победа всеки божи ден, по цяла година. Че цялата им лоялност, всичките им цветове и всички техни контради произтичаха от Палио така, както паяжината произтича от паяка. Концентричните кръгове на техните обичаи и общество произлизаха именно от този площад и този ден, и от този най-малък сред всички кръгове — конната писта. Посипана с прахта на меките вулканични скали на Тоскана, отъпкана от мъже, родени в Сиена, яхнали отгледани в Сиена коне, точно под древните палати и кули на старинния град. Игрите Палио бяха центърът, игрите Палио бяха самата Сиена. Да ги познаваш, означаваше да знаеш всичко за този град.
На втория ден от месец юли 1723 година Сиена беше убийствено гореща. Ала въпреки горещината тълпата от хората, събрали се тук, за да зърнат Палио ди Провенцано, изглеждаше по-многобройна от всякога. През други дни красивата обърната раковина на Пиаца дел Кампо беше тиха и безлюдна, но днес беше претъпкана със стотици жители на Сиена, които биеха барабаните си и развяваха знамената си. Всяко друго място в града беше празно — всяка улица, всеки двор, всяко жилище, църква или бирария. Съдебните зали бяха пусти, аптеките — затворени. Банкерите бяха прибрали масите си, шивачите бяха спуснали кепенците. В болницата на църквата „Санта Мария Магдалена“ сестрите инструктираха санитарите как да отнесат на носилки пациентите на площада. Даже скорците се насъбраха, за да гледат състезанията Палио под горещия син кръг на небето над конната писта. Те се носеха над върховете на кулите, събираха се в перестите облачета, за да се разпръснат наново като мастило във вода, цвърчащи и те от вълнение.
Всички през този ден на дните имаха своя роля в игрите — от най-височайшата до най-нищожната. На самия връх, над площада, на балкона на огромния Палацо Публико с неговите кулички от теракота и високата часовникова кула, седеше управителката на града. Херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи, на петдесет години, от които не можеше да скрие нито една, ръководеше състезанието с огромно достойнство и грация така, както правеше през последните десет години, откакто се бе споминал съпругът й.
Под нея капитаните, водачите на контрадите, провеждаха последния си таен съвет със своите представители. Това бяха старейшините, началниците на родовете, белите глави — привели се един към друг, те обсъждаха окончателните си договори и уговорки. Обветрените им и набраздени лица бяха виждали всичко, познаваха отлично града и неговите странности.
Фантините — жокеите, облечени в коприни в толкова ярки цветове, че заслепяваха очите, получаваха своите камшици нарби — зловещи дълги парчета волска кожа, които съвсем скоро щяха да използват не само върху гърбовете на конете си, но и един върху друг. Тези млади мъже — цветът на младежта на Сиена, бяха изпънати като струни от напрежение — черните им очи блестяха, мускулите им бяха стегнати. От време на време сред редиците им изригваха пререкания, прерастващи в битки — както словесни, така и физически. Всички до един се бяха сдържали от удоволствия със съпругите и любовниците си в продължение на седмици, за да подготвят тялото и духа си за това състезание.
Зле прикрити събирачи на залози си правеха знаци над тълпите с тайните си кодове; улични продавачи разнасяха кожени мехове с вино и изсушено месо на онези, които бяха излезли на площада от изгрев-слънце; хитри търговци предлагаха хартиени ветрила в цветовете на всяка контрада. Оркестърът на Палио повтаряше маниакално тържествените ноти на химна на Палио — задача, която никой от тях нямаше да изостави чак до изгрева на утрешния ден — всеки музикант сигурен в своята хармония и своя контрапункт.
Дори малките деца развяваха ярките знаменца на своите квартали, опитвайки се да имитират по-големите си братя — онези наперени самохвалковци — алфиерите, които развяваха толкова умело и високо големите знамена на контрадите. Малкият сирак и водоносец, познат като Зебрата — наричаха го така, защото носеше черно-белите цветове на града, а не конкретните цветове на някой квартал, за да не демонстрира пристрастие към никого, — се щураше чевръсто насам-натам, разнасяйки дървени бокали с вода в замяна на монета, сигурен в походката и в целта си.