— Като наследиш ябълка, наследяваш и червеите в нея — вметна мрачно Гретхен.
Виоланте погледна през прозореца. Градът спеше, но зората постепенно пъплеше.
— Върви си вече у дома, Рикардо Бруни! — рече тихо.
Той я погледна и тя веднага отговори на въпроса в очите му:
— Не, не възнамерявам да се предавам! Но ти си прав. Наистина се нуждаем от съюзници. Ще помисля по въпроса и скоро пак ще говорим!
Той се поклони дълбоко и се запъти към главната порта на двореца.
— Почакай! — подвикна след него херцогинята. — За теб е по-добре никой да не те вижда! Гретхен, отведи, ако обичаш, синьор Бруни през вратата на кухнята!
Видя го как се поколебава и си помисли, че ще й благодари, но очевидно го вълнуваха други неща.
— А Еджидио? Пантерата? — попита.
Тя го хареса още повече заради този въпрос и отвори уста, за да му каже, че ще изпрати придворния си церемониалмайстор да прибере тялото на Пантерата и да го предаде на семейството му директно с ковчега за погребението. Но думите, които излязоха, бяха различни:
— Синьор Бруни, Рикардо! — Докосна леко рамото му. — Обещавам ти, че до падането на нощта Пантерата ще бъде погребан подобаващо! Но за следващите няколко часа той трябва да остане там, където е сега!
Когато Рикардо си тръгна, Виоланте се върна обратно към стенописите и се загледа в кварталите на града, разделени в третини, самите третини оградени със стени, а вълчицата и нейните момчета се възправят високо над всичко това. Единият близнак сучеше, а другият гледаше право към нея, буквално в очите й.
Помоли да й донесат наметалото за езда и излезе, самотен пилигрим из града. В сивеещата светлина на утрото тя пое през сребристия град — местеща се сянка, бързаща на изток през площада. От полумрака в периферното й зрение изплува тяло, сякаш разпънато на кръст до фонтана, но тя извърна очи и ускори крачка. Навлезе в малките улички на квартала на Жирафа — контрада на нейния главен съветник Франческо Мария Конти. Мина покрай двореца му — наследственото имение на фамилията Конти, и се запита дали Конти сега не я гледа иззад черните си прозорци. Пак ускори крачка, преди здравият й разум да й подскаже, че няма никакъв смисъл — и без това Конти сигурно вече знаеше, че тя е тръгнала насам. Знаеше също така и причината, поради която е тук. Конти обикновено знаеше всичко, което се случва в този град. Херцогинята се насочи към църквата на Жирафите, „Сан Франческо“, чиято проста фасада вече изникваше от сенките пред нея. Сложи ръка на вратата, бутна я и влезе.
Вътре свещите вече горяха, а черковният прислужник приготвяше църквата за сутрешната литургия. Тя се усмихна на момчето, което се ококори, когато я видя. Виоланте тръгна напред по познатата пътека, директно към иконата, която висеше над олтара. А там, не от неуважение, а по-скоро успокоено, тя се усмихна на своята приятелка — Мадона дел Лате.
Виоланте бе зърнала за първи път тази икона, когато, като новопристигнала управителка на града, си бе поставила за цел да посети всеки квартал и прилежащата към него църква. И по време на литургията, докато седеше на запазените пейки на фамилията Конти, погледът й беше паднал върху най-прекрасното изображение на Дева Мария, което някога бе виждала. Виоланте открай време изпитваше близост с Божията майка — жена, която е познала що е това да обичаш син, да го изгубиш и да скърбиш за него. А на тази икона, пред очите на всички, Дева Мария държеше младенеца Исус, бе поднесла гръдта си към устните му, а той сучеше гладно.
Преди тази литургия и този ден Виоланте се беше радвала, че се справя добре с новия си пост, че се отдава от сърце на работата си, като научава неща за всяко семейство, всеки квартал, всеки занаят и всяка традиция в този нов за нея град. А после, докато гледаше как Мадоната храни сина си и как и двамата имат очи само един за друг, погълнати от тази първична за всички живи същества връзка, тя бе почувствала добре познатата физическа болка в гръдта си. И през останалата част от службата не успя нито да каже нещо, нито да пее с останалите.
След това, докато седеше на голямата маса на Франческо Мария Конти, тя бе задала невинен въпрос за картината. Горд със своята контрада, Конти бе разказал на новата си господарка, че картината е от сиенския майстор Сасета и предвидливо бе допълнил, че не може да се мести в двореца. Не че тя би поискала подобно нещо, особено предвид болката, с която я даряваше тази картина. Но през следващите седмици нещо я влечеше отново и отново към тихата църквица, за да общува отново с майката и детето. Постепенно иконата бе започнала да я дарява с покой, а не с болка, и тя бе започнала да споделя проблемите си с Мадоната.