Днес, в сивата зора, която съвсем скоро щеше да разкрие трупа на Пантерата пред целия град, тя съобщи на Дева Мария, че Еджидио Албани е бил убит и поставен на показ като собствения й син Христос. И под бадемовите очи на Богородица тя внезапно се изпълни с опасения. Как можеше да позволи майката на Еджидио да го открие в този вид, как можеше да остави града да говори на воля за мъченията, на които е бил подложен, само и само за да си спечели съюзници срещу Фаустино?! Та Еджидио бе едва на двайсет години! „Двайсет! — разчете Виоланте в очите на Мадоната. — На същата възраст, на която биха били и твоите близнаци, ако бяха живи!“
Виоланте хукна обратно навън, директно към Пиаца дел Кампо. Ще инструктира стражата да вдигнат тялото на Еджидио, да го измият, да го положат в ковчег и да го отнесат вкъщи на майка му. Но когато стигна до огромния площад във формата на раковина, тя се закова на място. Край фонтана се бе събрала малка тълпа, точно до тялото на Пантерата.
Беше закъсняла.
Седма глава
Вълчицата
Изпълнено с много тъга, слънцето залязваше в края на поредния обруган от битки ден в Милацо, когато младият Рикардо Бруни бе взет в малкия отряд, който трябваше да отиде на разузнаване из хълмовете наоколо. Генерал Алварес и Леон — прочутият испански военачалник, се бе заел да гори села, приютяващи австрийците. Предните отряди на испанците минаваха през селата, заключваха селяните и подготвяха терена за нахлуването на основните войски с факлите.
В едно от селата отрядът на Рикардо попадна на малка църквица с каменен кръст, в която бяха натъпкани всички селяни, с изключение на един. Млада жена се опитваше да издърпа огромната греда, с която испанците бяха залостили вратата на църквата. „Не мога да я вдигна сама — простена тя, — а синът ми е вътре с баба си. Време е да го нахраня!“ Рикардо чуваше виковете и писъците отвътре, над които ясно се извисяваше острият плач на бебе. Мъжете започнаха да слизат от конете си един по един, но пръв при нея стигна Рикардо. „Помогнете ми!“ — приплака тя.
Тя беше руса, с прасковената кожа на Юга и умоляващи очи, тъмни като теменужки. Докато го дърпаше отчаяно за ръката, той усети сладката топлина на тялото й. Очите му се насочиха от лицето й към мястото, където гърдите и опъваха връзките на корсажа й. Онова, което видя там, го накара да отстъпи крачка назад. От всяко от зърната й в тъканта на роклята пълзеше по едно тъмно петно. Биенето на сърцето му се превърна в тропот на далечни копита.
Капитанът сложи ухо на земята и промърмори: „Най-малко стотина коне. Идват насам. Да изчезваме!“. Нямаше нужда да обяснява — те бяха само петима. И Рикардо, с подкосени от страх колене, позволи да го измъкнат оттам.
Жената пищя след тях, докато не се изгубиха от погледа й, а после се обърна пак към огромната греда на вратата на църквата, отчаяно опитвайки се да я вдигне. Рикардо продължи напред, стиснал очи, докато зад тях Алварес и Леон и неговите сто конника нахлуваха в селото с факлите си. Искаше му се да може да си затвори и ушите.
През онази нощ на студения хълм той нито усещаше топлината на огъня, нито чуваше песните, които мъжете пееха, за да поддържат духа си. Обърна гръб на огъня и се загледа в малката църква в долината под тях, която гореше весело — на фона на пламъците кръстът беше като черен силует.
На сутринта отрядът се заспуска бавно надолу по хълма, над който бе надвиснала зловеща тишина. Не се чуваха дори птичи песни. От църквата бяха останали само овъглени останки, както и стотици черни скелети вътре и един отвън, с ръка, протегната към вратата. „Така е — въздъхна капитанът с неохотно уважение, сритвайки черепа на самотния скелет отвън с ботуша си. — Вълчицата не изоставя вълчето си, дори когато то гори!“
Рикардо започна да повръща върху пепелта и докато изпразваше стомаха си върху разораната от пламъците земя, той се закле никога повече да не се страхува.
Рикардо усети, че някой го разтърсва по рамото. Отвори очи. Намираше се в сламата на обора на Кулата, а срещу него стоеше баща му. Скелетите автоматично изчезнаха като дим. Рикардо се надигна и седна. Погледна към набитото тяло на баща си и се усмихна — наполовина с облекчение, наполовина с неясно съжаление. Беше сутрин и отвън се чуваше тракането на копита и цвиленето на ядосан кон. Доменико Бруни, с квадратно лице и голяма брада, наклони глава настрани и върна усмивката на сина си, забравил напълно за печалните дни в леглото. Отново имаше работа, следователно пак бе щастлив.