Но беше стиснал уста. Бе забелязал смразяващия поглед на Нело, когато тя бе насочила усмивката си към Рикардо, и не желаеше да увеличава проблемите й. Нело беше човек, който в един момент можеше да говори за Палио, а в следващия — да влачи пребит труп в нощта, който ще се затопли на зазоряване и ще се представи пред града вонящ. Рикардо шептеше всичко това на коня в топлото му, леко мърдащо ухо, което галеше носа му като черно перо. Да, слушам те.
Начинът, по който започваше денят му, му харесваше — простичкият ритъм на чука, миризмата на срязана подкова. Познатите мъдрости на баща му падаха от устните му върху камъните подобно на гвоздеи.
— Без подкови няма кон.
— Кон с една подкова е все едно ние да вървим на пръсти или да пазим равновесие върху един пръст.
— Всичко е в крака, в подковата!
Рикардо погледна с усмивка баща си, щастлив, че настроението на баща му се повишаваше с наближаването на следващото Палио, което бе след малко повече от месец. Доменико си говореше, без да очаква никакъв отговор. И без да получава такъв. Говореше за този кон, за други коне, за обучението, което се провеждаше в близката Марема, за евентуалните жокеи, за победителите и губещите.
Зебрата слезе бавно от дървения тезгях и се приближи към майстора, за да наблюдава подковаването. В град, обсебен от конете, Доменико Бруни беше с ранга на шаман или алхимик — само той знаеше какво ще изцели окуцял кон и как да изработи специални подкови, за да оправи неравномерна походка. За жителите на Сиена той вършеше ежедневно магии, затова често в ковачницата му пристигаха странници и от други градове, за да му искат съвети за зобта на конете, за обяздването, за оборите. Затова и Зебрата не пропускаше да се помотае наоколо при първа възможност, едновременно помагайки и пречейки, с надеждата някой ден и той да усвои поне мъничко от необятните знания на Доменико.
Подобно на повечето мъже, Доменико с удоволствие говореше по темата, която обичаше най-много, а тъй като беше и добър човек, сега започна да си говори със Зебрата, чиито отговори излизаха приглушено заради тампоните в носа му. Макар и зает с младия жребец, Рикардо чу как дрезгавият глас на баща му започваше да учи момчето на абсолютно същите неща, на които и той бе учен като дете — за анатомията на копитото, топографията, хълмчетата и долинките, имената и термините, които бяха като географска ширина и дължина в света на баща му. Гледката на стареца и момчето, приведени над копитото, върна Рикардо към собственото му детство и неговото образование — единственото, което някога бе имал. Изпаднал в истински екстаз, Зебрата се бе привил одве и наблюдаваше внимателно майстора, запленен от магията му. Доменико пък беше на седмото небе, че има нов ученик.
— Копитото е като замък или цитадела. Отвън има много здрави стени — с копитото е същото. Този тъмен пласт най-отвън е стената — тя е твърда и чуплива. Стените са като щит, който защитава по-мекото копито отвътре — те са много издръжливи, поемат удара на копитото и го разпределят равномерно.
Насочи сантрача навътре към концентричните линии на копитото и продължи:
— Това е водната линия, след стените — точно като рова на замъка. Тя е много устойчива — поема силата на ударите върху земята и поддържа външната стена. Бялата линия е вътрешният слой на стената. Ето този жълтеникав пръстен, виждаш ли? Той е като покрития с трева насип около замъка. Има повече шупли, затова се износва по-бързо от твърдите стени и малко поддава. Ето, виждаш ли тук този улей? Вътре има пясък и камъчета — посочи Доменико, а после продължи: — Когато се слага подкова, тя се фиксира към стената. Прикрепва се с гвоздеи, които обаче се вкарват косо. Ето, гледай ме сега! Вкарваш ги тук през външния ръб на бялата линия и те излизат при повърхността на стената.
Доменико сграбчи здраво предния крак на коня между коленете си и започна да зачуква подковата. Рикардо продължаваше да говори на коня, да го гали, да подръпва нежно ушите му. Конят не помръдваше.
— Боли ли го? — попита Зебрата, ококорил очи, запленен от искрите, които хвърчаха от подковата.
— Теб боли ли те, когато си гризеш ноктите? — отговори на въпроса с въпрос Доменико. — Не, не те боли. Освен ако не ги гризнеш твърде бързо, разбира се. Същото е и тук. Защото тъкмо това е копитото — като човешкия нокът. Ако вкараш гвоздеите правилно в стените, конят няма да почувства абсолютно нищо.