Продължи да чука, а след малко продължи и урока си:
— От вътрешната страна на стените са триъгълниците на конското копито. Става въпрос за този тъмен остров в средата, който е като стражата на двореца. Ето това, което прилича и на сърце, виждаш ли го? То е мекичко и като го натиснеш лекичко, пак се изправя. Задачата му е да погълне ударната вълна при допира на копитото със земята. И ако копитото е нокътят, то тази триъгълна част е меката възглавничка на пръста.
Тук Доменико пусна копитото на земята и то изтрака. После хвана ръката на Зебрата и започна да натиска меките възглавнички на пръстите на детето с втвърдените си, мазолести пръсти. Рикардо си спомни как, когато беше на същата възраст като Зебрата, баща му беше хванал и неговите пръсти и бе притиснал към тях своите. После Доменико пак се приведе и пое в ръка следващото копито.
— А това тук е ходилото — продължи. — При подкованите коне е меко, защото никога не докосва земята. Освен това е ронливо, като чиабата — ходило на стара обувка, и можеш да го изстържеш с този инструмент. Ето, виждаш ли?
Онагледи думите си с действия и Зебрата проследи с ококорени очи как меката плът започна да се рони върху земята подобно на пясък от пясъчен часовник.
Доменико се помести, за да избегне сянката, която хвърляше върху копитото.
— А това тук е последната третина — портите на замъка, тук, отзад. Нарича се решетка — нещо като подвижната решетка на вратата на крепостта. Това, при петата на копитото, е нещо като вътрешни сгъвки на стената. И над всичко останало, точно както и в замъка, на върха има коронка. Това е короната на копитото! — завърши тържествено той и плъзна изкривения си пръст по блестящото копито на младия жребец, за да покаже коронката.
Изведнъж Рикардо осъзна, че и животът на баща му може да бъде описан като едно конско копито — големият амфитеатър на Пиаца дел Кампо и по-малкият амфитеатър — на копитата на животните, които се състезаваха там. Това бе светът му, целият му свят. И докато чукът пееше върху подковите, Рикардо си даде сметка, че копитото прилича също така и на картата, която бе видял тази сутрин в двореца — Сиена с нейните гранични стени и нейните третини. За момент това откровение му се стори знаменателно, подобно на ключ към бъдещето на града. И тъй като засега нямаше представа какво да прави с тази идея, я разказа на младия жребец, който закима мъдро. От унеса му по златното бъдеще на Сиена го извади грубият глас на баща му, който, след като подкова и четвъртото копито, се провикна към детето:
— Стига уроци за днес, Зебра! Хайде сега да отидеш до фонтана и да ми напълниш тази кофа с вода, става ли?
Рикардо се бе унесъл дотолкова, за миг изобщо не си даде сметка какво бе казал баща му. Но не след дълго значението на тези думи проникна в съзнанието му. Доменико бе изпратил Зебрата да донесе вода от Пиаца дел Кампо, от същия онзи фонтан, край който гниеше трупът на Пантерата и вонеше все повече с издигането на слънцето.
Той пусна главата на коня и побягна, без да обръща внимание на виковете на баща си. Обаче Зебрата беше чевръсто дете и когато голямата раковина на площада се разтвори пред очите на Рикардо, той го видя пред себе си, тичащ весело към водата под сянката на двореца и голямата кула, с кофа, подскачаща в ръката му. И преди да успее да го спре, Зебрата разбута тълпата край фонтана. Рикардо забави примирено крачка. Беше закъснял. Видя как над главите им премина черен облак скорци. И когато писъкът на детето прониза въздуха, те се заковаха за миг, а после като един се обърнаха, връщайки се обратно към кулата. Рикардо се втурна към Зебрата, коленичи, хвана главата на момчето и я сложи на рамото си, далече от грозната гледка. Стражата вече беше тук, както и един лекар, който бе закъснял най-малко с дванайсет часа. Неочаквано Зебрата повърна и Рикардо постави малката му главица под една от струите на фонтана, за да се освежи. А после натопи кърпичката си във водата и изтри внимателно челото и устата на детето. Устните на Зебрата бяха меки, кожата му — нежна. Той не заслужаваше всичко това.
И в този момент Рикардо си даде сметка, че цялата му сутрин бе минала като сън. Сън за Сиена, но не такава, каквато беше, а каквато би трябвало да бъде. И докато стоеше и гледаше мрачно в далечината, момчето обви с ръце крака му и се притисна силно към него. Рикардо внимателно отдели ръцете му от крака си, отново приклекна и огледа лицето му — лице, което никога повече нямаше да вижда света без злото в него. Лице, изгубило завинаги невинността си.