През цялото си детство и младостта си Пиа бе търсила убежище в книгите и въпреки жестокостта, която вчера й демонстрира Виченцо, тя все още не бе изгубила вяра в романтичната любов — даже може би точно обратното. Ала този път тя не побърза да облече непознатия в ролята на Тристан, Ланселот или Роланд, за които беше чела. Беше твърде голяма реалистка, за да допусне, че жена от такова благородно потекло като нея би могла да има щастието да се омъжи по любов.
И все пак, макар и само за миг, си позволи да се запита как ли би се чувствала, ако беше сгодена за този непознат конник, а не за Виченцо. Или което беше още по-хубаво, ако той можеше да се състезава за нея като неин рицар — онзи дворцов идеал отпреди векове, без нито една от съвсем реалните, физическите заплахи, които се съдържаха във всеки брак. Тогава нямаше да бъде длъжна нито да го докосва, нито дори да се среща с него. Както вече беше разбрала, докосването бе много опасно преживяване. Да копнее за него от разстояние — това би било най-хубавото нещо на света. Какво ли би било, запита се сега тя, да си седи в ложата и да гледа как конникът язди за нея, може би с някакъв неин символ, завързан около врата му или вплетен в гривата на коня му?
Когато странникът слезе от коня си заедно с другите жокеи, за да отдаде традиционната почит на херцогинята, той застана точно до Виченцо. И като подходяща алегория за неговата контрада, конникът на Кулата се извиси над своя съперник от квартала на Орела. Според Пиа това сравнение изобщо не беше в полза на Виченцо. Фантините — жокеите, се подредиха под балкона на херцогиня Виоланте, всеки от тях наблюдаващ я с подобаваща доза наглост — пантомимна възстановка на съпротивата спрямо господарите Медичи, разиграваща се вече десет години, откакто херцогинята се бе появила в този град.
Всички, с изключение на един.
Единствено непознатият конник свали своята триъгълна шапка от главата си и сведе очи към земята в знак на почит ако не към ранга на херцогинята, то най-малкото към пола й. Сърцето на Пиа се изпълни с топлота, когато зърна този жест, но в мига, в който извърна поглед към годеника си, то отново бе обзето от хлад. Виченцо се бе втренчил в херцогинята с отявлено нахалство. Изобщо не беше свалил триъгълната си шапка. И това накара Пиа окончателно да го намрази. Това дребно нещо — фактът, че не свали шапката си пред дама, тази елементарна липса на обноски — събуди в душата й презрение, много по-голямо и от възмущението, с което я бе изпълнило поведението му предишната вечер.
До Виченцо стоеше баща му. Фаустино Капримулго, капитан на квартала на Орела, беше висок и жилав, с мургава кожа и мрачни черти, но с невъзможно бяла коса, накъдрена като шапка върху главата му. Високите му скули, хлътналите му бузи и дългият, извит като кука нос го превръщаха в перфектен двойник на орела, изобразен на знамето му. Фаустино винаги стоеше изпънат като струна, като орел, бдящ над своето гнездо, със самоувереност, родена от факта, че е глава на най-старата фамилия на Сиена. Въпреки пищността и позьорството на Медичите цяла Сиена знаеше, че всъщност градът се ръководи от семейство Капримулго. Те бяха властвали в дните на Деветимата — управляващият съвет на старата република, и властваха и до днес ако не официално, то най-малкото на практика. Синът стоеше рамо до рамо с баща си, фиксирайки херцогинята със същия орлов поглед — малък сокол до големия сокол, по-дребна и по-подла версия на господаря.
Пиа проследи с поглед бойната колесница на Палио, която се насочи към двореца. Теглеха я четири млечнобели вола, понесли самия Палио — огромното черно-бяло знаме с цветовете на града, върху което бяха избродирани образите на Дева Мария и на папата. Помощниците сгънаха знамето и го поднесоха на миналогодишния победител — Гиберти Конто, капитан на контрада на Змията, който почука три пъти на портите на двореца и беше приет. Няколко мига по-късно Конто се появи на балкона на херцогинята и й поднесе знамето. Херцогинята го пое с кимване — щеше да охранява символа на града само за няколко минути, за да го предаде на тазгодишния победител. Без да изпитва нито капчица угризения за липсата си на лоялност, Пиа протегна ръка към монетата на Кукумявката, която висеше на врата й, и се замоли тази година победителят да бъде непознатият конник, а не Виченцо.