Пиа се приведе напред с разтуптяно от ужас сърце. За един кошмарен миг си помисли, че именно тя бе предизвикала този инцидент. Да, наистина си бе пожелала Виченцо да умре, но не си бе представяла, че всичко ще изглежда така. От мястото, където седеше, й се стори, че половината от тялото му бе станала като на негър — но пък прахта по пистата си бе все така бяла. След няколко секунди собственият й разум й подсказа, че този цвят е кръв. Сподирян от писъците на тълпата, непознатият конник успя да разбута летящите срещу него коне, да стигне до поваления човек и да го прегърне.
Главата на Виченцо се намираше под ъгъл, непредвиден от природата. Окъпан в кръвта му, неговият спасител затърси отчаяно пробитата артерия. След като локализира източника на този зловещ фонтан, той постави здраво ръце върху него. И двамата мъже се покриха с кръв и прахоляк, а пистата под тях потъмня подобно на общата им сянка. Докато се оглеждаше отчаяно, Пиа видя дорестия кон на Виченцо — Берио, точно зад малкото черно-бяло знаме на финиш линията, да пристъпва наперено и весело, горд от победата си — очевидно бе решил, че и един кон може да победи в Палио, без ездач.
За втори път през този ден над тълпата се възцари призрачно мълчание. Падналият на земята жокей бе постепенно наобиколен от хора с цветовете на Орела, сред които се виждаше и бялата глава на Фаустино. Не след дълго към тях се присъединиха съдии и членове на стражата, един аптекар и един лекар. Накрая непознатият конник се изправи и поклати тъжно глава.
Пиа се изправи на крака и си наложи да отиде при кошмарната групичка. Разбутвайки новите си роднини, тя си запроправя с мъка път натам. Хората я блъскаха и веднъж дори я събориха на земята. Краката й бяха натежали и едва се движеха, сякаш вървеше през пясъчни дюни.
Бе прекарала първите деветнайсет години от живота си под стъклен похлупак — рядка орхидея, недокосната от човешка ръка. Беше отглеждана, възпитавана и почитана като важен коз на брачния пазар, но сега, след като годеникът й беше счупил този стъклен похлупак, тя бе изложена на всички природни стихии. От днес тя вече живееше във физическия свят, който се оказваше свят на безкрайна бруталност. Свят, в който уговореният й годеник можеше да я блъска и бие, свят, в който непознати я бутаха на земята. В този момент тя не бе много сигурна кое посегателство срещу личността й беше по-лошо — неговото или това на хората.
Един човек в тълпата — конярят на баща й, я позна и тълпата се раздели пред нея като Червено море пред Мойсей. Тя изпъна гръб и призова на помощ достойнството си, макар да се чувстваше като измамница, докато хората се отдръпваха заради нея, познавайки я като годеницата на падналия мъж, очакващи и уважаващи скръбта, която тя не изпитваше. Забеляза и баща си Салваторе в края на групата, обкръжила лежащото на земята тяло. Той изобщо не я погледна — бе твърде зает да говори нещо с брата на Виченцо, бледо и чудато създание на име Нело. Сякаш насън, тя мина покрай тях, насочи се право към центъра на групата и за първи път през живота си видя труп.
Пиа се вторачи в трупа на Виченцо. Зърна разкъсаната плът на гърлото, костта, която стърчеше през нея, почернялата кръв в прахта и покритата с пяна уста, леко отворена, с накацали върху нея мухи. Едва вчера тази уста бе шепнала в ухото й заплахи и обещания. А после, вечерта, той бе изпълнил тези заплахи и обещания. Тази уста се бе прилепила за врата й и бе дишала с вонящ на вино дъх в косата й, докато той се бе опитвал да я обладае със сила. Бе дишала и дишала, докато горещото му дихание не се бе превърнало в слюнка, която бе изпръскала косата й. Възможно ли да е истина, да е толкова кошмарно вярно, че той никога повече няма да диша и да живее? Изглеждаше невъзможно. Челото й изстина. Повдигна й се. Уплашена, че ще припадне, тя се присегна към нещо стабилно за опора.
Беше конят Берио. Победител и убиец. Най-бързият в цяла Тоскана, конят, който бе накарал Виченцо да размаха доволно ръка, когато бе изтеглил името му при жребия. Пиа зарови пръсти в червено-кафявата грива на Берио и отпусна студеното си чело върху кадифения му гръб. Конят стоеше под ръцете й неспокоен, несигурен. Чудеше се защо никой не го окичва с цветя, защо никой не му пъха сладки в устата. Изглеждаше необичайно самотен, тръскайки непрекъснато глава, сякаш раздразнен от мухи, загледан в неподвижното тяло на Виченцо. Очите на Пиа се насълзиха.