Лине Кобербьол
Дъщерята на жрицата
(книга 1 от "Жрицата на срама")
1.
Дъщеря на Жрицата
Честно казано, не беше Сила виновна, че един дракон ме ухапа по ръката. Беше чисто и просто съвпадение, че тя ме замери с кофа, пълна със суроватка, точно в деня, когато се появи конникът от Дунарк. Но всеки път, когато усетя болка в лявата си ръка, си спомням с копнеж за Липовата къща, за крушите и кокошките, които гледахме там… И отново ме хваща яд на Сила.
Сила беше дъщеря на мелничаря, единствено момиче в рояка от шест деца. Може би затова бе толкова непоносима. Ако Сила решеше, че иска филия, намазана с мед, копринена панделка за коса или пък комплект фигурки „Принц и дракон“, тя само поглеждаше с молещи очи и заговаряше със сиропеносладък глас. Очите й бяха сини като метличина, а на всяка от бузите й имаше трапчинка. Бащата на Сила беше като пластилин в ръцете й. А ако някой я закачеше или дръзнеше да се изпречи на пътя й, тя веднага изпяваше на двама от братята си. Те всички работеха в мелницата още от малки, бяха заякнали и подмятаха чувалите, сякаш бяха пълни с пух, а не с пшеница или брашно. Никой не гореше от желание да се бие с тях, дори и по-големият ми брат Давин, а той не бе от страхливите.
Сила беше свикнала всичко да става точно така, както тя го искаше. Обикновено аз странях от нея. Този ден обаче ми тръгна накриво още със ставането. Мама ми се скара, защото предната вечер си бях забравила шала до бараката за дърва и той беше подгизнал. После се сдърпах и с Давин и открих, че Мели, моята четиригодишна сестра, досадна като конска муха, беше откъснала очите на старата ми парцалена кукла. Аз, разбира се, бях прекалено голяма, за да си играя с кукли, и не го правех често, но Нана беше моята кукла, а аз не бях разрешила на Моли да я пипа. С една дума, бях толкова сърдита и гневна на цялото си семейство, че не можех да изтърпя нито минута повече да бъда в къщата заедно с тях. Първо отидох в конюшнята и постоях малко при Блис, нашата добричка кафява кобилка. Но след малко се появи Давин и я изведе на паша на поляната зад крушовите дървета. Стана ми самотно и тягостно. Освен това мама със сигурност скоро щеше да ми намери някакво занимание, защото, според нея, работата беше най-добрият лек срещу сърдити муцунки и увесен нос. Преди да се усетя, вече бях поела към селото. Биркене1 не беше голямо, но въпреки това разполагаше с ковачница, странноприемница и мелница — собственост на родителите на Сила, а във вътрешността му бяха разположени единайсет малки стопанства. Освен това имаше и няколко имота като Липовата къща — нашият дом. Те се намираха извън селото и хем бяха част от него, хем не бяха. В почти всички къщи живееха цели семейства и почти всички семейства имаха деца, някои дори — по цял рояк. Човек би помислил, че при такъв голям избор не би било трудно да си намеря една-две приятелки или поне другарче за игра. Но не беше така. Не и когато си дъщеря на Жрицата. Когато бях малка, си играех със Сася, дъщерята на гостилничаря. Но после на нея й стана трудно да ме гледа в очите и отношенията ни взеха да куцат. Сега и тя ме отбягва, като всички останали.
И така, когато най-накрая стигнах до селото, след като почти половин миля бях шляпала в кал под напора на вятъра, осъзнах, че не знам защо съм дошла. В последно време рядко слизах тук сама и обикновено го правех, за да изпълня някаква заръка на мама. Сега стоях объркана по средата на площада и се опитвах да изглеждам така, сякаш съм спряла за миг, колкото да си почина малко. Янус Калайджията мина покрай мен с двуколката си и ме поздрави учтиво, но не ме погледна. Малко по-нататък се намираше ковачницата, където Рикарт подковаваше черно-белия кон на кръчмаря. Като ме видя, Рикарт ми махна, но бързо отново наведе глава и продължи с работата си. В този миг по земята заплющяха едри капки дъжд и не вървеше повече да се преструвам, че стоя и се препичам на слънце. Може би по навик се отправих към странноприемницата. Там нямаше почти никого, с изключение на един-единствен гост. Той ядеше вечерята си — голям самун хляб като този, който печаха планинците от възвишенията от другата страна на Скайлерс Ранд. Човекът сигурно беше работил през лятото като пазач на кервани и сега се прибираше вкъщи.
Майката на Сася стоеше зад тезгяха и бършеше чаши.
— Добър ден, Дина — поздрави ме тя учтиво с поглед, взрян в чашата, която търкаше разсеяно. — Какво мога да направя за теб?
Как ли би постъпила, ако й кажех: „Погледни ме!“? Но аз, разбира се, не го направих. Вместо това попитах: