— Изчакай за малко тук — нареди ми той, свали някакъв ключ от колана си и отключи. Отново заключи внимателно след себе си и се изгуби от погледа ми. Аз стоях послушно и го чаках.
Из въздуха се носеше странна миризма — на животни и на гнилоч. Може би се намирахме близо до конюшните? Но конете не миришеха така. Надзърнах през прътовете на портата, но не можах да видя нищо друго, освен коридор с още решетки в далечината и няколко лъча слънчева светлина — или пък това бяха просто факли? Отвътре се чу тропот и някакви странни свистящи звуци. След малко Дракан се върна и ми отвори. Беше се въоръжил с копие, по-дълго от него самия.
— Какво е това място? — попитах го аз притеснено.
— Леговището на драконите — гласеше краткият му отговор. — Не се отделяй от мен и ще си в безопасност.
—_Леговището на драконите?_
За драконите на Дунарк се носеха легенди. Мълвата разказваше за люспести чудовища, които без проблем можели да глътнат цял възрастен. Едно десетгодишно момиченце би било за тях само лек вкусен десерт.
— Не се бой. Знам как да се оправя с тях. Движи се плътно до мен. Нали искаш да видиш майка си?
— Да… но няма ли друг път? Покрай тях ли трябва да минем…
— Да. Хайде. Току-що ги нахраних, така че си имат залъгалка.
Той не ми позволи да продължа да се противя. Хвана ме здраво за ръката и ме поведе през следващата решетка.
Но когато видях първия дракон, спрях внезапно. Беше по-малък, отколкото си мислех. В кошмарите ми драконите бяха с размерите на къща. Но този тук бе по-ужасен и от най-ужасния кошмар. Беше истински. Беше по-нисък от кон, но три пъти по-дълъг. Кожата му беше люспеста като на змия. Имаше дебели криви крака с големи нокти. Очите му бяха жълти, а главата — плоска. От устата му висеше кърваво парче месо, което някога е било заден крак на теле. Останалите чудовища стояха малко по-надалеч и доразкъсваха телето. А ние трябваше да минем покрай тях!
— Хайде, Дина! Върви тихо и спокойно — каза ми Дракан и тръгна напред, като не изпускаше от очи най-близкия дракон.
Той разтвори наполовина пастта си, изсъска насреща му и нас ни удари тежка миризма на гнилоч. Аз се вкопчих в едната ръка на Дракан, а сърцето ми биеше толкова лудо, че не чувах нищо друго, освен туптенето му. Но Драконът явно не гореше от желание да се раздели с къса, който беше захапал, само за да вкуси малко човешко месо. Той стоеше неподвижно, като ни наблюдаваше с жълтите си очи. Пусна ни да минем и дори да се отдалечим на разстояние три пъти по-голямо от него самия. Дракан затръшна зад нас решетката в края на леговището. Звукът от хлопването й ме зарадва така, както никой друг звук не беше ме радвал преди.
— Защо са тук? — попитах аз. — Кой би си ги гледал вкъщи по собствено желание?
— Не ти ли харесват? — Дракан стоеше неподвижно и наблюдаваше най-близкия жълтоок звяр. — Не виждаш ли, че са красиви по свой начин? Силни, гъвкави и опасни. А и можеш да разчиташ на тях. Те са такива, каквито са. Всъщност не са много по-различни от собственото ти зло куче у вас.
Аз изсумтях ядосано. „Изобщо не приличат на Пес!“ На Пес, който обичаше да го галят по корема и зад ушите. Големият топъл и любвеобилен Пес, когото можеше да викнеш да спи при теб, когато мама я нямаше…
— Много малко хора я виждат — каза Дракан, — но зверовете имат своя собствена красота. И са по-добри от цяла глутница кучета-пазачи.
Жълтоокият звяр разтръска глава и погълна къса месо наведнъж — почти четвърт теле — с козината, копитото и всичко останало. За миг шията на дракона се изду и сиво-зелените му люспи заблестяха като развълнувана водна повърхност. Поне телето вече беше мъртво. Представете си само какво ли е да те глътне жив?
Дракан с неохота се отдели от своите „кучета-пазачи“.
— Майка ти чака — каза той. — По-добре да побързаме.
След още една решетка се озовахме в мрачно подземие, което се осветяваше единствено от тесни процепи в горната част на стените. В сумрака, под сводестия таван, се виждаха две врати, но Дракан ме поведе по една зидана стълба към трета порта.
След мрака в подземието и леговището на драконите стаята, в която влязохме, ми се стори ослепително светла. Лъчите на следобедното слънце струяха през големия прозорец и човекът, който стоеше пред него, изглеждаше като тъмен силует в ярката им светлина. Но аз познавах този силует.
— Мамо…
Тя се обърна. Светлината беше толкова силна, че не виждах изражението на лицето й. Но можех да чуя остротата на тона й.