— Дина Тонере…
В този миг погледите ни се срещнаха.
— О, Боже! — прошепна той и зарови лице в дланите си. — О, Боже! Не отново. Госпожице, умолявам ви, смилете се над мен… смилете се над мен, вървете си.
— Не мога. Заключиха вратата — опитах се да звуча колкото се може по-спокойно, но гласът ми все пак леко трепереше. — Ще прекарам тук нощта.
Той ме погледна учудено, но после отново сведе глава.
— Защо?
— Това е заради нещо между мама и Дракан.
За него беше съвсем естествено да гледа човека, с когото разговаря. На моменти забравяше, че това съм аз, и погледите ни се срещаха, въпреки че всъщност изобщо не му се искаше. Всеки път, щом станеше така, той се свиваше, сякаш прободен от силна болка.
— Ти си дъщерята на Жрицата, нали? — попита ме той и отново скри лицето си в ръце.
— Да.
— Имаш нейните очи.
— Да…, знам.
Тогава обърнах внимание на ръцете му. Не му бяха позволили да се измие. По външната им част, между пръстите, по кокалчетата и под ноктите имаше засъхнала кръв. Не му бяха позволили да се измие. Ако мама беше права и той действително беше невинен… А те го принуждаваха да седи тук с ръце, покрити с кръв — кръвта на баща му, на Адела и на момчето… Беше прекарал целия ден и цялата нощ така, с кръвта на семейството си по себе си.
Внезапно осъзнах, че имаше нещо по-важно от това да изчистим пода. Взех едната кофа, поставих я пред него и му подадох грубия, жълтеникав сапун.
— Ето — казах аз. — Сега можеш да се измиеш.
Той остана неподвижен за миг. После рамената му започнаха да треперят и за секунда се уплаших, че ще заплаче. Никодемус протегна ръце напред, разпери пръсти и видях, че те също треперят. Наложи си да устои по-дълго на погледа ми. Имаше тъмносини очи, почти като тези на Дракан, но сега бяха толкова кръвясали, че ми беше трудно да ги гледам.
— Благодаря — рече ми той. — Не вярвах, че дъщерята на Жрицата може да е толкова… милостива.
Никодемус грабна парчето сапун, както гладният се нахвърля върху комата хляб. Първо изтърка дланите и ръцете си, после си свали ризата и изми лицето и торса си, накрая дори и косата, макар че след това затрепери от студ. Едната половина на гръдния му кош беше покрита със синини. Приличаше на ковача Рикерт, след като го беше ритнал големият товарен кон на мелничаря. Никодемус нямаше с какво да се избърше, защото не искаше отново да докосва кървавата риза. Аз свалих престилката си и му я подадох.
— Благодаря — каза ми той и още един път се насили да ме погледне в очите, макар че това му причиняваше болка.
— Ще измръзнеш така — промърморих аз, когато той захвърли ризата в най-далечния край на килията.
— Няма страшно — отвърна ми той. — Едва ли ще живея още дълго, та да имам време да се разболея.
— Мама им е казала, че си невинен.
— Така ли?
Той се взря в ръцете си.
— Значи тя знае повече от мен самия.
После отново вдигна очи към мен, сякаш се надяваше, че болката ще намалее, ако устои по-продължително време на погледа ми.
— Как може да ме смята за невинен след като знае… — гласът му затрепери, но той продължи. — След като знае какво съм вървил и какво не съм. След като знае за всяка една мерзка, ужасна и жалка моя постъпка. За хората, на които съм сторил зло. За моментите, в които не ми е достигала смелост. За нещата, които съм отнемал от другите и за тогава, когато съм бил твърде дребнав, алчен или страхлив, за да дам. Не, госпожице, аз изобщо не съм невинен! — той изплю последната дума, сякаш му беше горчала. — Но въпреки това не мога да повярвам, че съм… че съм наранил Адела. Или момчето, Биан, който… Не, не вярвам, че съм бил в състояние да го извърша, независимо колко пиян съм бил.
— И мама твърди, че не си бил ти. А тя рядко греши.
Той впери празен поглед в нещо, невидимо за мен — картини, призраци от миналото или спомени.
— Не помня — промълви тихо. — Не помня дали съм го извършил, но не помня и дали не съм. А и ми е малко трудно да забравя, че кръвта им беше по ръцете ми.
Вгледах се за миг в него.
— Не мисля, че ти си ги убил — казах му аз, като се опитах да звуча колкото се може по-убедено.
— Ти си още дете — рече ми той. — Децата винаги виждат само най-хубавото у хората. — Празнотата изчезна от погледа му. — Защо всъщност си тук? — продължи Никодемус. — Дракан трябва съвсем да се е побъркал, щом затваря малки момиченца в килията на осъден на смърт.