— Все още не са те осъдили на смърт. И няма да го сторят, докато мама твърди, че си невинен. Но… точно затова съм тук. Дракан си мисли, че може да принуди мама да се откаже от думите си.
— А ще успее ли?
Аз се усмихнах и поклатих глава.
— Той изобщо не познава мама.
Свалих малкия нож от колана си, нарязах останалия сапун и го разтворих във втората кофа. След това излях по-голямата част от водата на пода и започнах да търкам с метлата. Вместо да ми помогне, Никодемус вдигна крака върху каменната пейка и взе да ме гледа как чистя. Най-вероятно синът на графа никога не бе хващал парцал в ръка. През малкото прозорче в стената се виждаше, че навън вече бе съвсем тъмно. В коридора висеше газена лампа, тя хвърляше в килията жълтеникава мъждива светлина. Чувахме гласовете на стражите, които седяха в стаичката си и явно играеха на нещо, защото от време на време оттам се носеха триумфални възгласи, ругатни, псувни, обвинения в мамене или недоволство от невероятния късмет на противника.
— Госпожице… — започна Никодемус,
— Не съм свикнала да се обръщат към мен така — прекъснах го аз. — Наричай ме просто Дина, за да съм сигурна, че говориш на мен.
— Дина — продължи той. — Тогава ти ми казвай Нико. Така правят, тоест правеха приятелите ми. Бях започнал да казвам, че няма смисъл да оставаш тук през цялата нощ. Извикай стражите. Сигурен съм, че Дракан е искал само да постресне майка ти.
Аз поклатих глава.
— Не ми се вярва толкова лесно да се откаже. А и предвид сегашната ситуация… Ако извикам пазачите, ще се призная за победена. А аз мразя да губя. Освен това не се боя от теб.
Той се изсмя.
— Да, забелязах. Но все пак тук е студено, а пейката е корава и неудобна. Има и плъхове — той изрече последните думи, сякаш очакваше, че ще се разпищя, ще си вдигна полата и ще викна стражите. Може би точно така биха постъпили познатите му момичета.
— Вкъщи, под пода на обора има плъхове — заявих аз спокойно. — Пес, нашето куче, от време на време успява да хване някой от тях, но те не се дават лесно. А и на теб ти е по-студено, отколкото на мен.
Виждах, че целият трепери. Свалих пелерината си.
— Ето. Много е малка за теб, но въпреки това ще те посгрее.
— Не беше нужно… Не мога да…
— Вземи я. Като се стоплиш, ще ми я върнеш.
Той я взе. Ако закопчееше само най-долното от трите рогови копчета, щеше да му е добре в раменете. На мен ми стигаше до коленете, така че със сигурност щеше да покрие торса му.
След малко се чуха стъпки. Един от пазачите дойде и взе лампата от коридора.
— Време е за лягане — каза той. — А ти, Никодемус, чудовище такова!
— Да, какво за мен? — попита Нико уморено.
— Това беше идея на Дракан, не моя, но ти обещавам, че само с пръст да докоснеш момиченцето, ще…
— Нищо няма да й направя.
— Не, няма, защото знаеш, че в противен случай аз лично ще се погрижа да не ти остане здрава кост в тялото и чак след това ще ги пусна да ти отрежат главата.
Той погледна гневно Нико. После се обърна към мен и ми кимна.
— Лека нощ, госпожице Тонере. Викайте, ако има нещо. Стаята ни е точно в края на коридора.
— Лека нощ, стражарю. Благодаря, но едва ли ще имам нужда от помощта ви.
Той промърмори нещо, което не можах да чуя, и си тръгна с лампата. В килията настана непрогледен мрак. Само един малък лъч бледа лунна светлина се процеждаше през прозорчето.
— Аз ще спя на пода — рече Нико. — Ти легни на пейката.
— Я стига глупости — възразих му аз и се опитах да звуча като мама, когато се ядоса на Мели. — И двамата можем да спим на пейката. Хем ще се топлим един друг.
— Да, но не бива ти да… По-добре да не се приближаваш до мен — в гласа му се усещаше паника.
— Я стига глупости — повторих аз. — Ти да не си някое чудовище? Нищо няма да ми направиш.
И преди той да успее да ми възрази, аз седнах на пейката до него и положих глава на раменете му.
Никодемус потрепери и въздъхна дълбоко. Може би заради мрака или пък защото след кървавата баня в покоите на Адела не бе усещал допира на друго човешко същество, или просто защото не можеше да се сдържа повече, но той започна да плаче. Плачеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. Плачеше отчаяно и безнадеждно, без да може да спре. Беше ме прегърнал силно, сякаш само аз можех да го спася.