— Ти си добро чудовище — прошепнах му аз. — Как би могъл някой да се страхува от теб?
След малко раменете му спряха да треперят и дишането му се поуспокои. Но той не ме пусна. Останахме така прегърнати. Беше толкова приятно след дългия, ужасен ден. Самата аз започнах да дишам по-бавно и сънено се прозях. Той се премести малко по-навътре, така че да мога да легна по-добре.
— Странно — промърмори Нико в мрака. — Приличаш на майка си. Но… Нейният поглед ме разкъсваше на парчета и ме караше да се чувствам като най-голямото чудовище на земята. А ти… — той въздъхна. — А ти почти успя да ме накараш да повярвам, че съм невинен.
8.
Шишето на мира
Не знаех кое време на нощта беше. Бях поспала малко, но когато се събудих, ивицата лунна светлина на пода почти не се бе преместила. Нико дишаше дълбоко и спокойно, но не бях сигурна, че спи. И тогава чух шума отново — същия шум, който ме беше събудил. Чух стъпки. По стената на коридора заигра мъждивата светлина на фенер.
Беше Дракан.
— Нико — каза той тихо. — Нико, буден ли си?
Нико ме пусна внимателно, за да не ме събуди — не беше забелязал, че вече не спях. Аз стиснах очи и продължих да се преструвам на заспала. Не исках да им преча. Дракан го беше нарекъл „Нико“, както му казваха приятелите му.
— Буден съм — отвърна му той.
— Жрицата на срама продължава да твърди, че си невинен. Непоколебима е. И аз си помислих, че… Вече не знам в какво да вярвам. Затова дойдох да поговоря лично с теб.
Нико бавно се изправи. През притворените си клепачи видях, че това му причини болка. Нощният студ не се бе отразил добре на насиненото му тяло.
— Благодаря ти, че дойде — промълви той тихо. — Но не мога да ти разкажа много. Не си спомням нищо преди момента, в който ти и пазачите ме свестихте и видях… всичко.
— А от още по-преди? Трябва да си имал причина да отидеш в покоите на Адела.
Нико поклати глава.
— Наистина не знам. Мартен измисли това глупаво състезание с бъчвите. Пихме много, викахме и крещяхме. Загубих три сребърника от Еберт и едва не се пребих, защото си мислех, че ще мога да запазя равновесие върху бъчвата, докато той е вътре в нея… Но ти също беше там. Ти видя всичко. Даже по-добре от мен.
— Следобеда, когато те видях за последно, беше седнал върху една копа сено и я беше обявил за свое кралство.
— Дори това не си спомням.
— Седеше отгоре и пееше много високо и затрогващо фалшиво, а когато Еберт се опита да те накара да млъкнеш, ти го замери с вилата. Но после сам спря и захърка. Ние те отнесохме до стаята ти. Но явно, като си дошъл на себе си, си продължил да пиеш, защото наоколо имаше разхвърляни празни бутилки. А по-късно същата вечер трябва да си отишъл при Адела. Нико, така трябва да е станало.
— Не си спомням — промълви Нико и стисна прътовете на вратата.
— Опитай — каза му Дракан студено и твърдо. — Опитай. Качваш се по стълбите в Западното крило. Сигурно си използвал Тайното стълбище, иначе все някой щеше да те види — прекосил се коридора, почукал си… или? Защо си отишъл при нея? Кой ти е отворил? А може би просто си влязъл? И защо си носил дългата си кама?
— Дракан… не мога. Нямам никакъв спомен. Все за това мисля. Но не мога.
— Мислех си, че сега, след като вече си трезвен…
— Не. В паметта ми все още има голямо бяло петно.
— Нико, аз… наистина се надявам. Жрицата има право. Ти си не само мой братовчед, но и мой приятел. Достатъчно роднини загубих.
— Дори аз самият започнах да вярвам, че не съм го извършил. Все още не мога да обясня, защо съм отишъл при Адела. Но нещо в съзнанието ми просветна. Сега вече ми се струва, че има обяснение. Само трябва да го намеря…
Дракан наблюдаваше замислено братовчед си.
— Ами добре, успех тогава. А това е един малък подарък от мен, в знак на помирение. Сигурно те мъчи ужасен махмурлук — каза Дракан и му подаде едно покрито с кожа шише.
Нико го погледна, но не го взе. Вместо това рече:
— Едва ли в него ще открия отговорите, които търся.
Дракан леко се усмихна.
— Да, отговори едва ли ще намериш, но може би… покой. Вземи го и го задръж. Приеми го като един вид шише на мира. От мен за теб. Съжалявам, че се държах така. Но не бях на себе си.
— Добър довод — отвърна му Нико и взе шишето. — Каквото и да се случи оттук нататък, братовчеде, радвам се, че ме посети тази нощ.