— Ти си като огледало, което безмилостно отразява всичко — прошепна той. — Но след това човек вижда нещата много по-ясно.
Главата ме болеше, точно зад очите. Знаех, че всичко, което бях видяла, е истина и че и той го беше видял заедно с мен.
Беше изпуснал шишето, без да се усети, и съдържанието му се бе изляло на земята. Нико се обърна и затърси празното ведро. После застана на колене и пъхна пръст в гърлото си, за да повърне. Призля ми. Ставаше ми все по-зле. Беше се случвало да повръщам на няколко пъти, когато Мели или Давин бяха болни само защото и те го правеха. Не посмях да отида до Нико, не посмях да го докосна или да го подкрепя. Беше ме страх, че и аз ще започна да повръщам.
Най-накрая той спря. Взе шепа вода от другото ведро и се изми. После седна на пейката, хвана престилката ми, която още лежеше там, и избърса лицето си.
— Извинявай — каза ми той. — Знам, че не е особено приятно да стоиш отстрани и да гледаш това, но поне помага.
Нико се облегна на стената и се отпусна. Потта по лицето му проблясваше на лунната светлина.
— Колко ужасен е животът ми само. Но това е справедливото божие наказание за пияница като мен.
Дишаше тежко и учестено. Виждах как гърдите му се повдигат и спускат.
— Мама казва, че ако пробваш да успокоиш дишането си, ще ти стане по-добре.
— Сигурно е права. Майка ти е умна жена.
Той се опита да си поема въздух по-бавно и на по-големи глътки, но не му беше лесно. Понадигна се малко, но после отново се строполи на пейката.
— Мисля, че ще си полегна.
— Добре.
Аз останах права по средата на стаята, между вратата и прозореца. Вече не ми се повдигаше, но изведнъж се почувствах неловко заради Нико. Толкова е странно да можеш да надникнеш в съзнанието на друг човек. Все едно да го видиш съвсем гол, само че по-лошо. Да надзърнеш в тайните му и да узнаеш неща, които никога не е споделял пред никого. Сега разбирах защо мама беше толкова уморена и мълчалива, когато се прибираше вкъщи, след като беше изпълнила дълга си на Жрица. А някои от тайните, които тя узнаваше, бяха много по-ужасяващи от тези на Нико.
— Самотно ли ти беше? — попита Нико тихо откъм пейката. — Искам да кажа, да растеш с очи като твоите? Едва ли е лесно да намериш приятели, когато другите не могат да те погледнат в очите, без да се изчервят.
— Аз нямам… много приятели.
Всъщност нямах нито един, ала не можех да го изрека на глас.
— Но имам семейството си. Мама, Мели и най-вече по-големия ми брат Давин.
В този момент се сетих за неговия по-голям брат. Предаваш ли се? А, Нико? Предаваш ли се? Сетих се и за Адела, жизнена и красива, каквато я бях видяла в спомените му и която сега лежеше мъртва някъде в замъка, студена и обезобразена.
— Да. Семейство — той замълча за миг. — Сега, когато знаеш почти всичко, Дина, още ли не те е страх от мен, твоето чудовище?
Замислих се. Ситуацията без съмнение се беше променила. Бях видяла в него завист и ярост. Студенина. Безразличие. Забранената му, обречена любов към Адела. Но не и убийство. Не и кръв и мъртви тела. А и към мен не беше студен и безразличен.
Не му отговорих. Просто седнах на пода до пейката и хванах ръката му.
— Толкова си смела — каза ми той. — На твоята възраст аз се страхувах от почти всичко.
Нико все още дишаше много учестено и ръката му бе мокра от пот.
— Дина… ако заспя преди Дракан да се върне, за да те отведе, може и да не успееш да ме събудиш. Може би никога повече няма да се видим. Вчера следобед си мислех, че тази последна нощ ще бъде като ад. Но благодарение на теб не стана така.
Изведнъж изстинах.
— Какво искаш да кажеш с „тази последна нощ“? Защо да е последна? Мама знае, че си невинен, а и Дракан е на път да го повярва.